Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 9

Смаях се, можах само да му кажа:

— Аз съм рицар.

Той сложи длани на раменете ми, потреперих, но не се отдръпнах. Той заговори с друг глас — задушевен, но пълен с някаква горчива страст. И ми каза:

— Анри, да, ти си рицар. Затова не ти вярвам. Същият този Прованс, който роди албигойците, роди и вас, рицарите, с вашата куртоазия, вашите трубадури и легенди. Ти си рицар. Първата ваша заповед е — служи на Христа и Божията църква. А вие разменихте Божията майка с вашата дама на сърцето и вместо псалми пеете балади. В същото време вашите кули са притони на безчестието и разврата и вие пребивате жените и дъщерите си. Втората ти заповед е — с едното острие на меча коли сарацините, с другото — силния, който гнети слабите. Папата ви прати към гроба Божий, вие разграбихте Константинопол. Има ли по-големи главорези от твоите рицари? Трета заповед е вярност към сюзерена, ако той не е против църквата. А ти се отмяташ като неверен лък, днес служиш на един господар, утре на друг… ако ти плати повече.

Що можех да му кажа? Да почна да се оправдавам? Едно нещо е рицарството, друго е рицарят. Така е и с църквата — да не би Христос и християните да имат нещо общо с папата и епископите? Мълчах. Той още каза:

— Анри, десет пъти при тебе идваха братята от нашите ордени. Дойдоха братята йоанити и ти казаха: сложи черния плащ с белия кръст и стани един от нас. Ти каза: не искам. Дойдоха братя храмовници и ти казаха: сложи белия плащ с червения кръст и ела да браним гроба Господен. Ти каза: не. Идваха братя тевтонци и казаха: сложи белия плащ с черния кръст и ела да се борим с варварите, ливонците, московитяните и другите неверници. Ти каза: далече е. Защо не застана като рицар-монах под Христовото знаме? За да можеш да продадеш меча си на този, който ти плати повече. Ако Светият отец ти беше казал: Анри, иди и донеси скверната книга на богомилите, ето ти моята благословия, ти щеше да се изсмееш. Но той ти каза: ето ти пет хиляди златици. И ти прие.

Той взе да се задъхва, аз ставах все по-спокоен. Казах му:

— Ти беше ли, когато казах на Робер дьо Ронсоа: преди битка такива слова са губене на време. Махни песовете, които гризат петите ми, или ще ги отстраня.

Той се усмихна все още със странния привкус на женска слабост, който ме потърсваше. Каза ми:

— Ще ги убиеш ли? Или ще убиеш мене? Свалих дланите му от раменете си и му казах:

— Защо тогава извикахте нас, рицарите, да се справим с албигойците? Защо не ги победихте с вашите проповеди и вашата правда? Не можехте ли без нашите мечове?

Той ми каза:

— Да, вие ги избивате, но за да заграбите земите на жертвите си. Ти — рицарят — гориш евреина, за да вземеш златото му, аз — монахът — се завирам в подземията, горя с огън и късам с клещи, за да изтръгна ереста от сърцето на заблудените и да спася безсмъртната им душа.

Мълчах. Поисках да си тръгна. Изведнъж той като че ли почна да се задушава, гласът му засъска. Каза ми:

— Почакай. Ще ти разкрия една тайна. Светият отец Доминик сънувал сина Божи, възсиял на висок трон, отдесную на Бога Отец. Гневен и тъжен той гледал тълпата грешници, коленичили пред него. В ръцете си държал три копия — едно за горди, второто за алчни, третото за развратните. Божията майка прегръщала коленете му и го молела за милост. Анри, тя молела милост за вас, рицарите. Чии гърди са тези, в които могат да се забият и трите копия? Твоите!