Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 8

Срещнах Доминик — тогава все още не беше светия — в дъждовен ден, на кална пътека. Вървеше начело на дванайсет мъже, и те гологлави, мокри и боси като него. Далеч назад го следваше тълпа мъже и жени — този ден той искаше да върви сам с учениците си. Черна верига тежеше на раменете му, но той крачеше с вдигнато чело, сякаш носеше корона. От двете страни на гърдите му висяха двата му сандала, той пренасяше на плещите си невидимо същество, от което се виждаха само сандалите. То — съществото, — слизаше от раменете му в градовете, защото Доминик обуваше сандалите. И дванайсетте ученици приличаха на него, както му приличаше Доминиканеца пред мене — толкова, колкото котетата приличат на пантера.

Виждал съм Доминик, изписан на стени на храмове и домове, върху пергаменти и ръкописи. Къде са видели живописците това кръгло лице, тези пухкави устни, тези извити вежди? И как са имали дързост да изпишат папата над Доминик и как светията отдолу го благославя? Та папата не заслужаваше да целуне окървавените и кални нозе на човека, когото срещнах! Сетне ги видях двамата с Франческо от Асизи — Доминик като издялан от обсидиан, онова черно вулканично стъкло, Франческо светъл като планински кристал. Беше на събора в Санта Мария деле Аньоли, където се събраха пет хиляди монаси. Обичах Франческо, но тогава си помислих, че ако би трябвало да следвам единия, то бих тръгнал след Доминик. Те бяха двамината бедняци, които поискаха да ги положат голи на гола земя, когато умираха — а сега, след двайсет и пет години, францисканците имат хиляда манастира, а доминиканците петстотин.

Ето такива като човека срещу мене, които приличаха на Доминик по движенията на ръцете и главата, щяха волно или неволно да преиначат словата и делата му. Винаги съм се чудил защо последователите на Доминик твърдяха, че майка му чувала куче да лае в утробата й, когато го носела под сърцето си — знак, че ще роди верен страж на църквата. Струваше ми се, че те обиждат светостта на майчинството. Но можех да повярвам, че майката на Доминиканеца е чувала куче да лае в утробата й.

Доминиканеца видя смута на погледа ми, но помисли, че се чудя на толкова свещи. И ми каза с глух глас, който възвръщаше силата си:

— Свещите горят, защото князът на мрака дебне в нощта нас, своите врагове.

Казах му:

— Махни от мене тези псета, които си пратил по петите ми.

Той ми каза:

— Те са изпратени да те пазят.

Повдигнах рамене. Той мина край мене и затвори вратата. Видях по гърба му кървави петна върху бялата власеница. После насреща ми светнаха очите му, бялото пълно с кръв. Каза ми:

— Не ти вярвам.

Въздъхнах дълбоко, за да се овладея. Не знаех как трябва да се държа, когато монах те обижда в очите. Той каза:

— Светият отец ти повери една от тайните на Божията църква.

Мълчах. Той продължи да говори:

— Зная, че ако бях рицар като тебе, щеше да ме убиеш. Но ти повтарям — не ти вярвам. Ти можеш да отидеш при албигойците и да им продадеш тайната.