Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 11

Колкото пъти го погледнех и дори когато само си спомнях за него, долавях тиха песен, чувах гласове на трубадури и звуци на лютни и виоли. Този гоблен от детството ми до бягството ми от замъка падаше като завеса пред очите ми и заменяше живия свят с мечти.

Когато тръгнах по земята, гобленът взе да се протрива. Нишките му изтъняваха, а после се късаха. Най-напред като мъгляви сенки, по-сетне като все по-резки изображения се размърдаха същества от друг свят — полузверове, полухора, — които се сплитаха в борба и похот. Оная дама и оня рицар седяха неподвижни, а тези сенки мърдаха, тъмнееха, наливаха се с кръв или кръвта изтичаше от тях. Някъде далеч като че ли взе да мъжделее друг гоблен, който тъчеше трети свят, и там като че ли пак звучеше тиха песен, но тази гмеж от козина, зъби и нокти ми пречеше да се приближа, за да видя какво има зад новата завеса.

Още момче, с голям ръст, но малко ум, попаднах като оръженосец в Йерусалимското царство. „Йерусалим е пъпът на земята, той е като втори рай. Който тук е тъжен и беден, там ще бъде радостен и богат.“ Папата го е казал. Повярвах му. За да видя как умиращите от жажда рицари пият това, което сами изцеждат от себе си. Как изяждат мъртвите си коне и яздят крастави бикове, а товарят щитовете си на костеляви овни. Там срещнах Ричард Лъвското сърце, който олицетворяваше за мене — момчето, рицаря от гоблена. И разбрах, че е наречен Лъвско сърце, защото като звяр бе разкъсал Месина и бе изклал беззащитната Сицилия. Да, той беше бясно дързък, но и безразсъден, алчен и жесток. С високомерие и наглост той вършеше невероятни глупости и после търчеше да ги поправя с храброст и неуморимост. Спеше с мъже, яздеше кон на шията с наниз от арабски глави. А прекрасната дама под розите се превърна в оскотяла от страх окървавена пленница или в пристанищна продажница, която през нощта снема дори шпорите ти.

Да, много загубих в Палестина, но успях да видя, че враговете ни също са хора, а не изчадия адови. Саладин, кюрдът, в дните на примирие ни изпращаше кошници с плодове. Той със своите си ръце напои умиращия от жажда йерусалимски крал. Дори свети Франциск възкликна: „Мюсюлманите са по-чисти духом от християните“ — и напусна нашия стан.

Върнах се във Франция с объркано сърце и шепа злато в пазвата. Заскитах от университет на университет с нечиста и развратна тълпа от ученици, която само шумеше, биеше се с граждани или със стражите, грабеше или просеше. Четох Абеляр, Авероес и Маймонид. Но как можех да дера гърло по кръчмите аз, който бях видял изсечена гора с набити клетници върху дънерите? Върнах се при меча и щита, получих шпорите на рицар.

Взех отново кръста в Шампан, в замъка Екри, след турнира, в който съборих от коня самия граф Луи дьо Блоа — вечна му памет. Заедно с мене — трябва да кажа „Аз с тях“ — кръста целунаха Рено дьо Монмирай и самият Симон дьо Монфор, палачът на албигойците. Кардинал Пиер от Капуа даваше на всеки кръстоносец опрощение на всички грехове, които е сторил, но и които е изповядал — ако носеше кръста само една година. Признах си, че съм пожелал жената на брата си. Една година в служба на Бога е нищо и никакво разплащане за такъв грях.