Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 42

— Нека да поприказваме на този сладък говор.

После добави:

— Ти виждал ли си долината на твоята река Тарн? Тя прилича на нашия Етър.

И наистина долината на Етър напомняше за Тарн. Същите полегати брегове, покрити с леска, същите зидове от скали, които овенчаваха долината.

Старецът каза:

— Когато отидохме на събора в Сан Фелис дьо Караман, след дълъг, дълъг път видях долината на река Тарн. И помислих, че се връщам у дома.

Най-напред се стреснах, знаех за еретическия събор, когато богомилският първосвещеник Никита бе дал санове на албигойските епископи. Но той ми се струваше събитие едва ли не библейско, превърнато в легенда. А то от събора бяха минали само петдесет години.

Старецът каза:

— Пет години живях в крепостта на Монсегюр и всеки Божи ден с песни посрещахме слънцето пред прозореца, отворен нарочно за светлината му. Научих твоя език. Върнах се в нашите земи и четирийсет години преминаха пред свещта — разказвах нашите книги на вашия език. Докато ослепях.

Той замълча. Като си помислих, че е сляп за утрото, с ослепителна яснота видях тържеството на светлината и усетих великото ликуване човек да е зрящ. А старецът каза:

— И почнах да говоря с птиците.

А гълъбите кацаха на раменете му, галеха с човки белите му коси, гукаха нещо в ухото му. Казах му:

— Видях в Асизи монаха Франциск да говори с птици. Антоний от Падуа говори дори с рибите. Той се усмихна и каза:

— И аз чух Франческо от Асизи (тъй каза „Франческо“, а не „Франциск“). Ти всъщност ме запита: „Що ви различава?“ Франческо мисли, че целият свят е създаден от Бога съвършен и светъл, затова моли папата да благослови вярата му. Ако беше така, кажи ми как можеше Сатаната да застане до Христос ей така, както сме застанали ние пред света, проснат в краката ни, и да каже на Спасителя: „Тиби дабо.“ Давам ти го. Дава се нещо, което е твое.

Тихо изрекох:

— Много е хубав…

Старецът широко се усмихна. Пергаментната му кожа се набръчка, изплаших се, че ще се разкъса. Той ми каза:

— Бояне, Бояне…

Изтръпнах, бях забравил за кого ме приема. И прекъснах стареца, преди отново да заговори. Запитах го:

— Ти знаеш ли кой беше Боян от Земен? Дедецът ми каза, че знае.

Старецът поклати глава в знак на отрицание.

— Покойният дедец ти е казал — душата му седи на слънцето и чака Бог да го повика, — той ти е казал, че знае как е загинал Боян от Земен. Гълъбите донесоха вестта, че нашият брат е изрекъл това име, преди да скочи в огъня. Наши братя са видели и чули. Но нито аз, нито дедецът узнахме кой е бил нашият брат.

Казах му:

— Бях там. Видях го за пръв и последен път. Той въздъхна и каза:

— Ти си видял смъртта му и си поел името му. Понякога Съвършените, като получат утешението, вземат ново име и го носят до смъртния си час. Никой не ги пита за предишното, мирското име. И аз не те питам кой си бил. Но знай — поел си тежък товар.

Да, товарът беше тежък, аз ли не знаех. Копнеех по-скоро да се махна, да препаша меча си, да стана отново Анри дьо Вентадорн. Сърцето ме заболя, не ми беше мястото тук, до този свят старец. Мамех го и не се гордеех, че го мамя.