Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 40

4.

Съдено ми било да ме будят насред сън. Спях по гръб, с ръце върху завивките и усетих болка, като че ли нажежен гвоздей прониза китката ми. Отворих очи и видях кълбо светлина — над мене се надвесваше слепецът с вощеница в ръка. Капка разтопен восък бе паднала върху китката ми.

Не се надигнах, гледах стареца от долу на горе. И сега го виждам. Лицето му приличаше на череп, но кой знае защо не напомняше за смърт, то беше като изваяние на велик майстор, който е искал да изобрази победата на духа над тленната плът. Побелелите му очи мътно светеха като две мраморни кълба. Сториха ми се две яйца, от които ей сега ще се измъти нещо. Ръката, хванала свещта, бе огромна, с дълги тънки кости, свързани от възлите на ставите. И босите нозе бяха огромни, някак плоски и разплескани, с дълги сухи палци, между които чернееше пустота. Бяла риза падаше от широките кости на плещите, без да докосва тялото. А имаше ли под нея тяло?

Виждаха ли белите му очи? Лежах гол пред него — той знаеше всичко за мене. Напипах с ръка свитъка на Тайната книга до главата ми. Слепецът каза:

— Ела.

Обух двете парчета дърво с ремъци и тръгнах след стареца. Не отидохме далеч, той дръпна завеса и влязохме в помещение, издълбано във варовика. Старецът запали една след друга вощениците на седмосвещник и го вдигна над главата си. Пълно беше с ръкописи — наредени върху полици на стените, пръснати върху каменна маса, нахвърляни в разтворени сандъци. Попитах стареца:

— Виждаш ли?

Той ми каза:

— Зрак и сумрак, но зная какво виждаш ти.

Казах му:

— Видях в подземията на замъка Сан Анджело богомилските книги — затворени.

Той каза:

— Тези книги тук не са затворници, а пътници. Те спират, за да тръгнат нанякъде. Но по-добре да са затворници, защото все някой ден ще видят свободата, отколкото да бъдат изгорени. Видях Доминик, когото скоро ще нарекат светия, видях го да гори книги.

И аз след години го видях изписан върху зида на храм — огромен стенопис, осветен от пламъците на купища книги.

Старецът каза:

— Погледни ей там.

На стената бе облегнато късо желязно копие с острие от обсидиан — черното вулканично стъкло. Желязна пръчка разделяше острието от дръжката. Приличаше на факла с остър черен пламък, който трепкаше с отраженията на запалените свещи. Изтръпнах — отново помислих за свети Доминик.

Слепецът каза:

— Вземи рогатината.

Познавах тези копия за мечки. Острието се забива в гърдите на изправената мечка, напречното желязо не дава на копието да влезе по-дълбоко, така че мечката остава подпряна върху копието — ловецът опира другия край в земята. И докато мечката размахва лапи на педя от лицето на ловеца, оня със секира разцепва черепа й. Не съм виждал такъв лов.

Поех рогатината. Дебела беше колкото китката ми, желязото чернееше без ръждиви петна. Старецът каза:

— С тази рогатина брат арменец донесе от своите планини свитък с тяхна тайна книга. Рогатината е куха.

Успях да измъкна обсидиановото острие. Как го бяха обработвали? Навярно с пламък и ледени капки. Обсидианът е твърд, той не може да се вае като камъка. Острието бе затъкнато в дървена втулка. Измъкнах и нея. Зейна черната паст на кухата рогатина, като дупка на змия.