Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 43

Попитах стареца:

— Кажи ми името си, да го поменавам. Той ми каза:

— Аз съм Боян от Земен.

Зави ми се свят, стори ми се, че политвам в бездната. Що искаше да ми каже? Отворих уста, но видях лицето му и млъкнах. Той вече не беше с мене.

Старецът бавно разпери ръце и остана така — като разпънат на невидим кръст. Гълъбите закацаха по ръцете му, по косите му — много гълъби, които размахваха криле, за да се закрепят един до друг. Те като че ли искаха да го вдигнат — да полети с тях в небето.

ШЕСТИЯТ ДЕН

1.

Тъй Свещената книга пое своя дълъг път.

Когато започнах да пиша, имах пред себе си цели петнайсет дни. Виждаха ми се век. Сега, като погледна началото, чудя се къде е бил умът ми, та съм разказвал за Бернар дьо Вентадорн. Той ще живее и без моя поменик. А никой няма да разкаже за Ясен, Влад и Лада.

Като запалена факла премина Свещената книга през земите на българи, гърци, сърби, италианци, провансалци. В кръга светлина, хвърлен от факлата, пристъпиха десетки мъже и жени, които историята ще запомни и съхрани, но в тази светлина изгоряха други десетки човешки същества, които няма как да помена, защото нямам време.

Понякога си мисля — нека Бог ми прости, — че книгата не беше пламък на факла, а безпощаден орел, който летеше, защото богомилите го хранеха с живата си плът и неукротимия си дух. Сега този орел ще изяде и мене.

Ръцете на мнозина се протягаха към Тайната книга и всички мислеха, че могат да я хванат, да я пленят, да я унищожат. И не виждахме, че тя ни събира и води — и понякога спира, та се оглежда кой ще й даде душата си, за да я изпие.

След много години отново пренасях свети книги — три жития на трима богомили — на Василий, изгорен на клада в Константинопол от император Алексий Комнин, на Петър Кападокийски, Средечки дедец, и на Мандалей Радоболски — и двамата анатемосани в синодика на цар Борил и сетне изгорени.

Гонеха ме, едва преминах през придошлата Рона. И като проснах на слънце мокрите пергаменти, видях, че водата е стопила писмената. Пергаментите бяха чисти. Тогава помислих, че бих могъл да напиша върху тях житията на Ясен, Влад и Лада. Защо не го направих? Сега, подгонен от неумолимия ход на времето, трябва да събера спомените си и да разкажа за тримата богомили, които умряха за Свещената книга.

2.

Първи беше Ясен.

На другия ден тръгнахме на път, четирима скитници — певци и играчи. Ясен носеше лютнята на Пейре. Лада бе облечена като момче, Влад премяташе четири торби на плещите си — две на гърдите и две на гърба. Аз носех тежката рогатина без острието, само желязна тояга, и кожена торба със сандъчето. Който ни срещнеше, трябваше да си помисли, че Ясен свири и пее, Лада прескача през запалени обръчи, а Влад чупи подкови с голи ръце. Ами аз? Навярно разказвах небивалици. Или плюех огън.

Вървях последен, не гледах много-много спътниците си, не говорех с тях. Не исках да имам спомени. Реших да вървим заедно три дни, за да се отдалечим от богомилското светилище. На третата нощ щях да ги изоставя, но щях да им оставя сандъчето. Трябваха им три дни, за да се върнат. Или те щяха да продължат без мене към земите на албигойците? Като мислят, че пренасят Тайната книга? Можеха ли да го сторят? Кой знае, Бог помага рядко, но помага на простите по душа.