Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 73

Невъзмутима, Хутлун вървеше пред тях и водеше коня си. Представляваше екзотична фигура дори сред тази сарацинска тълпа със своя пурпурен дел и дългия си копринен шал, увит здраво около главата. Само дългата й плитка, която се движеше по раменете й, показваше, че е жена. Когато най-накрая стигна до кошарите на животните, тя влезе в ожесточен спор с едноок търговец на камили.

— Какво прави тя? — попита Уилям.

— Каза, че трябвало да разменим конете си за камили. Предстои ни да пресечем голяма пустиня по пътя за Каракорум.

— Сега пустиня ли? Колко още ще ни водят?

— Тъй като е прекалено късно да се връщаме, май е по-добре да не знаем колко остава.

Жосеран усещаше как ги наблюдават от всеки ъгъл на тържището. Разбра, че са невероятно зрелище в импровизираните си татарски роби. Някакъв просяк дръпна Уилям за ръкава. Монахът го прокле с викове и той се сви обратно. Един от татарите заобиколи към сакатия и го шибна с камшика си.

Междувременно Хутлун беше сграбчила с юмрук робата на камиларя.

— Опитваш се да ни обереш! — ръмжеше тя насреща му. — Дано оная ти работа гнояса и изгние като месо на слънце!

— Цената си я бива — възразяваше едноокият, все още ухилен като лунатик, — можеш да питаш всеки! Аз съм почтен човек!

— Ако ти си почтен човек, тогава в пустинята расте ориз и конят ми може да рецитира сури от Корана!

И така нататък, Хутлун не спираше да крещи обиди, а камиларят с ужас кършеше ръце всеки път щом Хутлун му предложеше по-ниска цена. Ако Жосеран не беше наблюдавал подобни сделки хиляди пъти в Акра и Тир, може би щеше да си помисли, че Хутлун и камиларят ще се хванат за гушите. Хутлун плю в прахта и размаха юмрук пред камиларя, а той вдигна ръце към небето и помоли своя бог да се намеси и да го защити, преди да са го превърнали в бедняк.

Но всичко приключи мирно и този ден на тържището нямаше съсипани съдби. Вместо това час по-късно Хутлун и нейните татари напуснаха Кашгар с върволица от камили вместо своите коне и ухиления едноок камилар като техен водач.

44

Оазисът Кашгар се простираше на ден езда в равнината сред редици от тополи и полета с посеви. Зад тях скалистите върхове на Покрива на света едва се виждаха през маранята от жегата. Вече бяха само сън.

Прекараха вечерта в мрачен кервансарай — укрепена странноприемница, която осигуряваше сигурно убежище от разбойниците в безлюдните пустини. Кервансараят имаше голи, измазани с кал стени без прозорци, само бойници за защита. Единственият вход беше порта с решетка от дърво и желязо. Животните бяха подслонени в средния двор, имаше още кладенец и джамия. В останалата част кервансараят беше подобна на пещера зала с висок, сводест покрив и пръстен под, на който пътниците се хранеха и спяха заедно. Правилата на кервансарая били неизменни, обясни Хутлун на Жосеран; кервансараят бил убежище, в което не се допускало никакво насилие. Дори кръвните врагове не враждували, докато били зад стените му.