Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 51

Учили бяха Жосеран да вярва, че битката е поредица от индивидуални противоборства. Личният кураж и умението бяха всичко. Чак когато се присъедини към тамплиерите, тогава се научи да се подготвя за стрелба, да се завърта и да сменя посоката в унисон с останалите от конницата. Именно желязната дисциплина отличаваше тамплиерите и хоспиталиерите като бойна сила от всички останали в Светите земи.

Но тяхното умение беше нищо в сравнение със зрелището, на което ставаше свидетел в този миг. Воюваш ли с татарин, осъзна той, воюваш срещу цялата орда едновременно. Лекотата на броните и оръжията им рязко се отличаваше от тежките плетени ризници и широки мечове, които ползваха той и събратята му тамплиери. Поотделно тези диви конници не биха могли да се сравняват с никой франкски рицар, но когато се биеха и движеха заедно като военна част, както правеха сега, помитаха всичко пред себе си.

Ако по някаква причина не успееше да се върне в Земите отвъд със споразумение за мир, можеше да си представи как тези дяволи поглъщат докрай Светите земи.

Кайду кимна към татарина, който го придружаваше. Мъжът изтегли стрела от колчана си. Това беше една от сигналните стрели, които Текудай му беше показал. Войникът я изстреля във въздуха и тя засвистя, докато летеше към бойците в равнината.

Това беше сигнал да започне сечта.

Една от фигурите в големия кръг от ездачи скочи от седлото. Дори от разстояние Жосеран разбра, че това е Хутлун, позна я по проблясъка на виолетовия й шал. Кайду се усмихва хищно към него.

— Дъщеря ми — каза той. — Дадох заповед. Никой нищо да не убива, докато тя не изстреля първата стрела.

Хутлун остави оръжията си на коня, дори колчаните и тръгна през равнината, въоръжена само с лък.

— Има право на една стрела — обясни му Текудай. — Трябва да убие с един изстрел.

В равнината имаше хиляди зверове, разширили в ужас очи. Хутлун вървеше между тях привидно без страх, само с тънкия лък в ръце.

Глутница вълци се бяха отделили от виещата маса животни и сега свърнаха към нея, ръмжейки и подскачайки. Тя държеше лъка отпуснато с дясната ръка и чакаше.

— Ще я убият — промърмори Жосеран.

Огледа се. До него бащата и братът на Хутлун наблюдаваха с каменни лица. Жосеран отново насочи вниманието си към драмата, която се разиграваше под него. Вълците приближаваха към Хутлун. Изведнъж го заля страх. Защо да ме е грижа какво ще се случи с някаква татарска дивачка! Какво ми става?

Ала сърцето му заби лудо.

Хутлун продължаваше да чака, вълците се приближаваха, още не беше вдигнала лъка.

Има желязно самообладание…

Хутлун вдигна лъка с плавно движение и се прицели. Закъсня, помисли си Жосеран. Глутницата щеше да й се нахвърли всеки момент, преди да е имала време да освободи стрелата.

Изведнъж един от вълците падна на замръзналата земя, присвил глава под опашката си, стрелата стърчеше от гърлото му. Веднага засвистяха стрели и от ездачите зад Хутлун и още дузина вълци нападаха в невъобразима купчина от крака и кървава козина. Но не беше достатъчно, за да я спасят. Хутлун падна под останалите връхлетели я зверове. Другарите й се приближиха с конете си, изстрелвайки стрела след стрела към глутницата.