Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 194

Ръцете му се свиха в юмруци.

— И с твоите християнски жени ли е така?

— Никога. Никога не е било така.

— Трябва да ти повярвам, щом така казваш. Аз никога не съм го правила.

Отдръпна се назад, с ръце на килимите, издигаше тялото си и извиваше торса си. Опита се да я последва, но тежестта на кангата му пречеше.

— За този миг с мен ли рискува толкова много?

— Ще си струва всеки миг, докато умра.

Тя се спускаше надолу към него почти незабележимо. Той извика.

— Свети Боже и всички светии… — изшептя.

Когато го обхвана напълно, уви здраво ръце около него. Усещаше дъха й на врата си, неописуемата нежност на гърдите й, опрени в неговата гръд. Тя остана така, едва-едва се движеше, сякаш цяла вечност продължи.

— Моля те — прошепна.

Много внимателно, много бавно тя се изправи и той зачака отново да се спусне върху него. Ала без предупреждение тя се отдръпна и преживяването им свърши, преди да е започнало.

— Какво правиш? — попита останал без дъх.

Тя задържа лицето си близо до неговото, сплете пръстите си и го погали.

— Хутлун!

Тя отметна плитките от челото си.

— Не мога да приема семето ти. Искаш да нося детето ти, когато си отидеш ли?

Пръстите й се движеха все по-бързо и по-бързо. Той простена, тялото му потрепери от непоносимо удоволствие и неизразима печал.

— Само това позволяват боговете — тихо каза тя. Върна дрехите му отново, както бяха, и се изправи на крака. По бедрата й имаше струйки кръв. — Виждаш ли. Мога да кървя малко за теб, както ти кървиш заради мен.

Целуна го за последен път.

— Искам винаги да гориш по мен — прошепна тя. Облече се бързо и си отиде. Мракът зае мястото й, а заедно с него и отчаянието от живот без истински край, празна ръка, протегната към безбрежно небе.

117

Охрана му беше момче. Седеше на прага на юртата и държеше ръждясалия си меч с две ръце. Измери с поглед Жосеран с мрачна злоба, мъчеше се да изглежда по-голям, посмел и по-войнствен, отколкото беше. Жосеран се престори, че спи, наблюдаваше го през спуснатите си клепки, чакаше сгодния миг.

По някое време през дългата нощ чу дълбокото равно дишане на момчето и видя, че главата му е клюмнала на гърдите. Това чакаше.

Опита се да надигне бедра, но тежестта на кангата беше накарала мускулите му да се свият и не чувстваше краката си. Раната в рамото му също беше засъхнала и когато се размърда, сякаш някой го прободе с нажежено желязо в ставата.

Изминаха дълги минути, преди най-накрая да успее да протегне крака, и когато кръвообращението се възстанови, почувства как все едно иглички пробождат плътта му. Най-накрая болката постихна. Раздвижи пак мускулите на краката си, изпробва ги. Отново се опита да се изправи, но изгуби равновесие, залюля се на пети и падна върху бамбуковия скелет на юртата. Помисли, че шумът ще събуди младия му пазач, но момчето сумтеше в съня си и дори не шавна.