Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 18

Жосеран със задоволство забеляза, че добрият монах прекарва повече от времето си превит над кърмата, докато повръща жлъчка в океана. Нямаше навик да се радва на чуждото страдание, но Уилям някак си го беше заслужил.

В Антиохия доминиканецът пристигна вонящ и кисел. Докато стояха на пристанището Свети Симеон, дори Късмет отвърна глава заради миризмата, която се носеше от него.

— Сигурно няма да ти е трудно да намериш баня дори в Антиохия — подхвърли му Жосеран.

Уилям го изгледа, като да е изрекъл някакво богохулство.

— Луд ли си? Искаш да вдишам парите и да умра ли?

— В този климат с радост приемаме подобна глезотия, дори я имаме за необходимост.

— При теб и тези като теб досега друго, освен глезотии не съм видял — Уилям тромаво тръгна по пристана.

Той така ли щеше да вони през целия път до Алепо, почуди се Жосеран. Очертаваше се много дълго пътуване.

10

Антиохия

Стените от византийско време били издигнати от император Юстиниан, едната следвала река Оронт, две други лъкатушели нагоре по стръмните склонове на планината Силпиус до цитаделата. По трите имаше общо четиристотин кули, надзираващи равнините около Антиохия.

Принц Боемунд може и да беше водил преговори за примирие с татарите, но първото впечатление, което оставяше градът, не беше като от място, в което цари спокойствие. Навсякъде се виждаха войници, а по лицата на мохамеданите в старите им квартали се четеше страх. Всички бяха чули за случилото се в Алепо и Багдад.

Боемунд ги прие хладно. Той не хранеше ни най-малка любов към папата, нито към неговите пратеници. Но Жосеран беше тамплиер, а никой в Земите отвъд не би искал да нанесе обида на един от тях.

От цитаделата Жосеран погледна назад през рамото си към белосаните вили, покрили склоновете на планината Силпиус, слизащи надолу чак до тесните и лъкатушещи улички на града. През носещата се над равнината мараня тамплиерът успя да съзре блясъка на морето при Свети Симеон.

Съпроводиха ги до залата за лични аудиенции на Боемунд. Тя беше пищно обзаведена, но най-забележителното в нея не бяха копринените килими по пода, нито сребърните кани, а личната библиотека на Боемунд. По стените бяха подредени хиляди красиво подвързани книги, много от които на арабски, научни трудове върху такива мистериозни теми като алхимия, физика и онова, което Симон наричаше ал джибра.

Сечивата на дявола, помисли си Уилям.

Боемунд седеше на нисък диван. Пред него беше поставена маса, отрупана с плодове. Огромен килим с пищен рисунък покриваше пода, в средата му имаше мотив, изтъкан от виненочервено, златисто и кралско синьо. В огнището гореше огън.

— Е, чувам, че сте тръгнали да правите от татарите християни! — присмя се Боемунд на Уилям за поздрав.

— Deus le volt — отвърна Уилям, като използва същите думи, които бяха изпратили първия кръстоносен поход в Светите земи. — Бог така иска.

— Знаете, че съпругата на Хулегу е християнка — каза той.

— Чух тези слухове.

— Не са слухове. Истина е.

— Ами този Хулегу?

— Татаринът е идолопоклонник. Преговарял съм лично с него. Има очи на котка и смърди като див пръч. Но въпреки това усмири сарацините в собствените им градове, което ние не успяхме да постигнем след сто и петдесет години воюване. Изглежда добре се справя и без Бог да му помага. — В отговор на това богохулство Уилям рязко си пое дъх. Боемунд пет пари не даде за възмущението му и се обърна към Жосеран. — Ами ти, тамплиере? Само съпровождаш нашия брат монах тук или и вие, тамплиерите, искате да се съюзите с татарите каквото е и моето желание?