Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 177

Уилям седеше прегърбен, опрял гръб о стената, със скрито в качулката на расото лице. Жосеран прецени разстоянието между тях; само няколко стъпки, но бяха далечни колкото разстоянието на тяхната одисея от Акра до Шанту. Но не Бог го накара да се изправи и да коленичи пред свещеника. Вероятно причината беше в изтощението му. Не можеше вече да носи баща си и стъпка повече.

— Уилям, изслушай изповедта ми — прошепна той и падна на колене.

Уилям вдигна поглед към него стреснат. Когато заговори, гласът му беше нежен като на жена.

— Ще си взема одеждите от камилата — каза той и излезе да събере принадлежностите на призванието си и да спаси поне една душа в името Божие.

105

— Майка ми почина, когато бях на девет, и баща ми, барон Дьо Монжисор, се ожени за дъщерята на благородник от Троа. Казваше се Катрин. Тя беше много по-млада от баща ми и може би около пет години по-голяма от мен. Очите й бяха черни като греха и когато ме погледнеше с тях, погледът й ме изпълваше с нега. Бях момче, седемнайсетгодишен, и слабините ми жареха и горяха като отворена рана.

— Продължавай — промърмори Уилям. Знаеше, че татарите ги наблюдават: лудият християнски шаман с пурпурна стола около врата си и великанът варварин на колене пред него.

— Непрестанно се мъчех да уловя погледа й, но тя не ми обръщаше внимание и ме потопи в лудо отчаяние. Когато минаваше покрай мен, долавях уханието й. Нощем не можех да спя, събуждах се, плувнал в пот, и пръсках семето си в ръка, докато мислех за Катрин. Дори се молих в параклиса баща ми да умре, за да мога да я притежавам. Изгубил се бях в грешни молитви за нея.

Жосеран спря, прокара ръка през лицето си. Дори мисълта го караше да се поти.

— Баща ми беше уважаван рицар в Бургундия. Всеки ден ме обучаваше как да си служа с меча и копието и как да се бия на кон. И през цялото време, докато се упражнявахме, исках да ме убие, такъв срам изпитвах.

Един ден, когато бяхме заедно на езда, я обладах. Всичко приключи бързо, преди да осъзная какво съм направил. Само това беше достатъчен грях за крехкото ми тяло. Утолил бях младежката си похот, това стигаше ли? Не, жадувах за още.

Пое дълбоко дъх, гласът му беше предрезгавял.

— Онова, което последва, вече не беше плод на случайността. Баща ми замина за Париж. Отидох до стаята й, исках вратата да е заключена, дори се надявах тя да повика прислужниците, да ме засрами пред всички в дома. Вместо това ме прие с пламенна прегръдка и от тази нощ станахме любовници.

Той спря, спомените го бяха връхлетели.

— Няма как да знаеш колко е болезнено да говоря за тези неща на човек, който се е отрекъл от жените. Защото, разбираш ли, аз я обичах и мразех едновременно за онова, което стори на баща ми и в което ме беше превърнала. Сложила му беше рога, а мен беше накарала да се презирам до дъното на душата си.