Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 70

— Събличай се.

— К-какво? — пита тя с глас, който се губи в гърления тътен на драконовската й реч.

— Събличай се. Ще се скрием в дърветата — обяснявам. И моята човешка реч звучи все по-неясно, преминава в дебел, изкривен звук с промяната в гласните ми струни.

Освобождавам я от хватката си и разкъсвам дрехите й. Сърцето ми тежи като олово в гърдите. Тежест, от която боли. Ето ме. Отново. Крия се от ловците.

След миг вцепенение Мирам се съблича непохватно. Крилата й, чисти като стъкло, с решетка от връзки с цвета на слонова кост, изскачат освободени. Страхът й не я пуска и тя се преобразява, без да иска, без да го е планирала. Лицето й се променя, чертите се изострят, удължават.

Повдигам брадичка и поемам дълбоко въздух, вкарвам го в сгърчените си бели дробове. Кожата ми постепенно изчезва, отстъпвайки място на пламтящата плът на драки, която бърза да се появи.

Смачквам моите дрехи и тези на Мирам и ги натъпквам заедно с раницата дълбоко в една хралупа, след което хвърлям набързо листа и пръст върху тях с треперещи ръце. В устата си усещам отровния вкус на страха. Вече няма смисъл да му се противопоставям.

Отмятайки глава назад, изпускам лек стон. Крилата ми си пробиват път между лопатките като две ефирни пластини, пляскащи във въздуха. Пръстите на краката ми се отделят от земята.

Как се случи всичко това? А трябваше да се видя с Уил и сега да съм в прегръдките му. Как всичко се обърка толкова ужасно? Къде е той? Знае ли изобщо какво се случва? Как е допуснал семейството му да се качи на планината днес? Точно днес?

Сграбчвам ръката на Мирам и излитам, яхвайки вятъра и въздуха. Дългата ми грива се вее над раменете ми в огнена вихрушка.

Мирам не се съпротивлява. Тя вече се е преобразила и действа според инстинктите си, които й налагат да отлети, да избяга. Спирам я, дръпвам я силно за ръката, за да не се издигне над върхарите на дърветата и да попадне в зрителния обсег на хеликоптерите.

Крилата ни плющят във въздуха и раздвижват листата, вдигайки повече шум, отколкото ми се ще. Набутвам я в короната на едно дърво и се вмъквам след нея, провирайки се между клоните, които ме дерат.

Погледите ни се срещат през мрежата от борови клонки. Тя се взира в мен без обичайната за нея враждебност. Очите й са подивели от страх, сребристите й зеници треперят от ужас. Сигурно и моите очи изглеждат по този начин.

Свита високо в дървото, накланям глава и наострям уши. За да съм в състояние да разбера дали са ни локализирали още преди да направят пробив между дърветата. Зная, че трябва да съм възможно най-тиха и неподвижна, ако не искам да ни обкръжат от всички страни.

17

Те напредват бавно, почти пълзят по земята като постепенно разпространяваща се зараза. Когато армадата от мотори и най-различни проблясващи пикали и джипове се появява в полезрението ми, разбирам защо не се движат по-бързо.

Вцепенявам се от страх, когато забелязвам, че обръщат специално внимание на дърветата. Същите, в които се крием.