Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 68

— Не — бързам да отвърна.

— Защо тогава се промъкваш…

— Просто исках да прекарам известно време сама — измервам я с поглед от горе до долу. — Явно няма да имам тази възможност.

Тя килва глава настрани и ми казва със спокоен, невъзмутим тон:

— Не ти вярвам.

Опитвам се да си придам невинен вид. Дано да успявам.

— Защо?

На лицето й грейва широка усмивка и тя изважда нещо от джоба си. Отнема ми само миг да разбера какво държи. Хартия. Две прегънати листчета.

— Писмата ми — промълвявам, вцепенена. — Влизала си у дома? В моята стая?

Тя размахва писмата във въздуха.

— Много пъти. Невероятно е какви неща научавам, които остават тайна за другите. Нещата, които хората оставят след себе си. За какво ти е да си огнедишащ, когато можеш да си невидим?

Изведнъж ме осенява.

— Следила си ме!

Шумовете… Усещането, че някой ме наблюдава постоянно. Не е било плод на въображението ми. Била е тя.

Мирам кима радостно, без капчица свян.

— Защо? — клатя глава. — Защо ме мразиш толкова?

Лицето й се изопва.

— От години гледам как прайдът едва ли не ти се кланя. Дори собственото ми семейство се отнасяше към теб като към някоя велика спасителка… Пренебрегваха ме сякаш съм по-незначителна, по-маловажна. При това има само петима… — тя разперва пръсти във въздуха. — Петима визиокриптери в прайда. Ние също сме специални.

Въздишам.

— Сериозно? Заради това ли се държиш така гадно с мен? Не ти обръщат достатъчно внимание?

— О, я млъквай, Ясинда! Не зная защо си толкова самодоволна. Ти си предателка. Никога повече няма да ти повярват. Защо, според теб, баща ми ме помоли да те държа под око?

— Северин ли те накара?

Кима утвърдително.

— И аз се съгласих веднага.

Поемам въздух и се заставям да не мисля за горчилката, която ми причиняват думите й. Единственото, върху което мога да се концентрирам, е ниското бръмчене, разнасящо се във въздуха. Далечно, но болезнено познато.

Моментът ми напомня на нещо, случило се не чак толкова отдавна… макар да ми се струва, че е минала цяла вечност оттогава. Цяла вечност, откакто една стрела прониза крилото ми. Откакто бях плячка, преследвана в същата тази планина. Цяла вечност, откакто за пръв път зърнах Уил. Откакто той ме пощади, спаси ме и завинаги стана част от сърцето ми.

Само че този път ловците са прекалено близо… прекалено близо до прайда. Селището със сигурност е разбрало и вече е вдигната тревога.

Мирам извръща глава.

— Какво е…

— Ш-ш-т — махвам с ръка рязко и напрягам слух. Мъглата се увеличава, разстила се на гъсти ленти около краката ми — Нидия.

Прайдът сигурно е затворен зад стените, напълно обвит, покрит с вцепеняващата ума мъгла на Нидия. Тамра вероятно също й помага.

Разкъсва ме безпокойство. Хеликоптерите не могат да видят нищо от позицията си във въздуха. Което значи, че може да изпратят наземните групи да проучат района по-обстойно.

Бръмченето се усилва, приближава ни.

Очите на Мирам се опулват.

— Това хеликоптери ли са?

Кимвам утвърдително.

— Да, хайде. Да тръгваме — хващам ръката й и я повличам след мен.