Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 72

Веднага ни наобикалят. Облечени в черно фигури с инфрачервени очила. Държат ни на мушка. Крещят със суровите си гласове. И тогава виждам едно лице. Лице, което никога няма да забравя, независимо колко се мъча да го изхвърля от паметта си.

Впервам поглед в безмилостното изражение на Зандър и веднага разбирам кои са ловците. Като че някога съм се съмнявала. Уил не може да е далеч. Само че това не ме утешава, по-скоро ме изпълва с отчаяние.

Какво може да стори Уил? Няма как да ми помогне, без да рискува собствения си живот, без да разкрие, че съм нещо повече от това, което те виждат.

И все пак го търся, копнея да го зърна — макар и да не бива.

Пристигат още коли, спират внезапно, при което гумите им издават стържещ звук, пръскайки кал в гъстата мъгла.

Мирам шепне трескаво в ухото ми. Паниката й е очевидна. Има вкуса на горещ полъх, горчив и остър.

— Ясинда! Ясинда! Какво ще правим? Какво ще правим?

— Млъквай, Мирам — процеждам аз с пресипнал глас на езика на драки.

Хеликоптерите кръжат над нас като тъмни лешояди, лашкат заобикалящите ни дървета в безумен танц. Гривата ми се вее буйно сред хвръкналите във въздуха листа.

Един от ловците сваля рязко очилата си, за да ме огледа по-добре. Приближава се леко и ме смушква с острия връх на пушката си. От свитата ми гръд се надига ръмжене, мрачно и заплашително. Звук, какъвто не съм мислила, че съм способна да издам. Той сръгва неясната фигура на Мирам до мен.

— Какво, по дяволите… — гласът му заглъхва, когато друг ловец излайва срещу него.

— Карл, отстъпи назад! Още не знаем какво сме хванали.

Ловецът се подчинява, отдръпвайки се от нас.

— Мирам — умолявам я, — остани невидима! Съсредоточи се!

Очите й са вперени в моите. Вертикалните зеници потръпват, докато ту изчезват, ту се появяват отново заедно с останалата част от тялото й. Тя е като ромоляща вода, привидно безформена, в постоянно движение, ту е тук, ту я няма.

От колите изскачат други фигури. С мъка откъсвам очи от нея, за да видя мъжете с безжалостните лица, да потърся сред тях единствения шанс, единствената надежда.

Уил не е с тях. При все че ме залива вълна на облекчение, няма как да не си задам въпроса защо. Защо той не е тук? Къде е?

Разпознавам мъжа, който крачи начело на групата. Бащата на Уил. Все така хубав и спретнат, дори в ловджийското си облекло. Побиват ме тръпки на ужас. Защото зная на какво е способен този човек.

Изглежда различно. Не като сърдечния баща, който ме прие в дома си, мислейки ме за нормално момиче. Жестоките му, студени очи ме гледат преценяващо, възприемат ме като животно. Като плячка. И аз го виждам. В истинската му светлина. Ще ме очисти без всякакви угризения на съвестта.

— Какво сме хванали, момчета?

— Две са… Или поне така мислим.

За момент господин Рътлидж се взира напрегнато в нас. Мирам е неконтролируема. Вече е безполезно да я увещавам да се вземе в ръце. Прекалено много я е страх. Изцяло е завладяна от паника.