Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 67

Уил, къде си?

Обгръщам раменете си с ръце, разтривам ги. Минал е вече почти час, а аз още чакам със свито сърце, постепенно ме обзема униние. Няма да дойде.

Скоро ще забележат липсата ми. Ако той не дойде… ако не замина, то тогава не мога да остана още много дълго тук. Освен ако не искам да бъда заловена.

И все пак отлагам тръгването си, като ту сядам, ту ставам, ту бродя из мъгливата поляна, където го видях за последно. Където се прегръщахме и си нашепвахме обещания и мечти. Невъзможни мечти, но аз още храня надежда.

Оглеждам се наоколо, взирам се в гъстата гора сякаш той ще изскочи от сенките всеки момент.

Пълна тишина. Неестествена.

Не съм сама. Кожата ми настръхва, когато осъзнавам този факт. Има още някой. Вълнението бълбука в гърдите ми. Чувствам се така сякаш съм изпила наведнъж до дъно портокалова сода от онези, които татко ми купуваше при пътуванията ни до града.

Уил. Погледът ми обхожда заобикалящите ме дървета и храсти, жадува да го зърне. И все пак нещо ме спира да изрека името му. Да го извикам.

Надвисналата тишина се материализира в това свръхестествено същество, което диша заплашително навсякъде около мен.

И тогава осъзнавам: който и да е това, не е Уил. Ако беше той, досега щеше да се разкрие. Нямаше да ми причинява това.

Изведнъж тишината е нарушена от шум, неприсъщ за мястото. Нито е зов на птица, нито шумолене на листа, предизвикано от полъха на вятъра през сгушените в мъгла дървета.

Изхрущява клонче. Само веднъж. Като че ли нечие тяло се помръдва, изпитва тежестта си и спира. Фокусирам поглед върху мястото, откъдето е долетял шумът, втренчвам се в гъстия листак.

— Кой е там? — питам най-сетне.

Нищо.

Безброй възможности се прескачат в ума ми. Да не би някой да ме е последвал? Корбин? Патрулът? Или пък ловец? Някой от семейството на Уил?

Хрумва ми, че не е добра идея да изчакам, за да разбера. Хуквам през гората, отмятайки клоните с ръце, отдалечавам се и от поляната, и от селището. За всеки случай, ако е ловец… Не мога да ги заведа там.

И — ето пак. Стъпки зад гърба ми, поддържащи постоянна скорост. Доволна от факта, че все пак не съм параноичка, насочвам мислите си към това да се измъкна от преследвача си. Определено не е приятел. Ако беше, щеше да се разкрие.

Кожата ми е пламнала. Вървя енергично, навлизайки навътре в гората. Сърцето ми блъска в гърдите в ритъм с всяка измината крачка.

Газя през високата трева, чудейки се как един толкова многообещаващ ден може да се изроди в нещо толкова ужасно. Сега би трябвало да съм в обятията на Уил, а вместо това играя на котка и мишка с някого. Снежните шапки на планините надзъртат през дантелата на клоните.

Уморена от усещането, че съм нечия плячка, рязко се обръщам назад.

— Покажи се! Зная, че си тук!

Мълчание.

Взирам се изпитателно в дърветата.

И после я виждам — фигурата й се показва иззад едно дърво.

— Мирам — възкликвам аз. Сигурно трябва да се радвам, че ми се е показала. Не е длъжна.

— Чудех се кога ли най-после ще се спреш. Какво правиш чак тук? — пита тя с властнически тон, подпира юмрук на хълбока и се оглежда очаквателно. — Среща ли имаш?