Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 56

— Да — бърза да се съгласи той. — И аз също. Върви.

Подканя ме с жест да вляза през портите.

— Давай.

Минавам покрай него с усмивка.

— Благодаря.

Доближавайки къщата на Нидия, се поколебавам, усмивката слиза от лицето ми. Прозорците са тъмни. Нидия и Тамра сигурно са изтощени, останали без сили след усилията си да заличат паметта на Уил.

Обръщам поглед към небето, представям си сестра ми така, както я видях — пореща въздуха в тъмната нощ, обзета от еуфория от усещането, което е все още ново и удивително за нея.

В тайнствената нощна тишина долавям някакъв звук — на скърцащ чакъл под тежестта на нечии стъпала. Пулсът ми се ускорява и затуптява в гърлото ми. Изчаквам, защото първо решавам, че Левин е променил решението си и ме е последвал, за да ме издаде.

Устните ми се разтеглят в усмивка, обръщам се назад, готова наново да го убеждавам да забрави, че ме е видял да се вмъквам тайно в селището.

Но него го няма.

Свъсвам вежди и мярвам неясната фигура на Левин, който все още стои на пост край караулката в далечината. Завъртам се на триста и шейсет градуса, взирайки се напрегнато в сивите къдрици на мъглата, разстилаща се като някакъв вечен прилив. Парата полепва по кожата ми подобно на тънък слой гланц.

Няма никого.

Вятърът сменя посоката си и повлича мъглата след себе си. Тънките струйки около лицето ми се раздвижват и гъделичкат страните ми.

Пук.

Очаквайки най-сетне да видя някого, се обръщам рязко по посока на хрусналата клонка и дългите ми кичури коса изплющяват по лицето ми.

— Ехо? — кънти гласът ми в нощта. — Кой е там?

Гледайки гневно в трептящия като дим въздух, си представям как се появява някой от патрулите, но не се случва нищо такова. Топлината напира изпод опънатата ми кожа, събужда инстинкта ми за самосъхранение — бий се или бягай. Един постови не би крил присъствието си.

И все пак чувството, че не съм сама, не ме напуска.

Обгръщам с ръце раменете си и ги разтривам. Отново поемам в нощната мъгла, бързайки да се прибера у дома.

Вече съм почти в центъра на селището, когато един глас прекъсва ритмичния звук от стъпките ми.

— Здрасти.

Спирам рязко и се извръщам, за да видя Касиан, който се появява от мъглата.

— Ти ли ме следеше, докато се придвижвах из града? — питам настоятелно. — Защо не каза нищо?

— Какво? — смръщва се той. — Не, чаках те тук.

Втренчвам се в него с подозрение, после отново поглеждам през рамо сякаш ще зърна някого там — някой, който се спотайва и ме шпионира.

Отново обръщам очи към него, когато ме пита:

— Направи ли го? Каза ли му да не се връща повече?

— Да, казах му.

И наистина беше така. Поне в началото.

Свеждайки поглед, тръгвам отново с ръце, скръстени на гърдите ми.

Той закрачва редом с мен.

— Ти как си?

— Ще се оправя — тръсвам глава. — Днес се случиха… много неща.

— Така е, зная — той се спира, поставя и двете си ръце на раменете ми и се вглежда в мен. — Постъпи правилно.

Правилно. Вече дори не зная какво означава това. В гърлото ми засяда буца. Неспособна съм да проговоря, да изрека поредната лъжа. Само кимам отривисто. Изплъзвам се от ръцете му и му обръщам гръб, не желая да съм близо до него. Присъствието му ме кара да се свивам… изпълва ме с вина. Заради целувката. Заради лъжите, които му наговорих тази вечер. Заради вероятността да напусна прайда завинаги и да предам доверието му.