Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 55

В мен пламти въодушевление. Наслаждавам му се и кимвам бавно.

— Трябва ми малко време.

— Да се срещнем пак. След две седмици.

Дъхът ми спира. Две седмици. Толкова дълго. Но после се сещам, че за да стигне дотук, трябва да предприеме сериозни маневри. Сигурно не е лесно да изчезне от семейството си, без да събуди съмнения у тях относно плановете си.

И все пак, фактът, че Уил ме оставя отново, ме обезсърчава. Две седмици ми изглеждат като цял живот. Преглъщам тежко, притискам се в ризата му, дърпайки я от топлата му гръд.

Той оглежда бегло тъмната поляна, на която сме застанали.

— На същото място, нали?

И това е нещо. Засега. Все още не е нужно да взимам решение, но имам обещанието му, че пак ще го видя. И пак ще се наслаждавам на всичко това: ръцете, милващи лицето ми, вкуса на устните му.

Достатъчно ми е. За да издържа още две седмици.

— Добре — съгласявам се колебливо, защото не искам да се издам как не ми се ще да го пусна да си върви. Ще види, че съм слаба, и ще се опита да ме убеди да тръгна с него на минутата. А аз не мога да го направя, колкото и да ме изкушава.

— Е, тогава е решено — в гласа му се долавя увереност. Той смята, че следващият път, когато се срещнем тук, ще е, за да избягаме заедно.

И сигурно е така.

— По обяд — казвам. Промъкването покрай караула през деня е рисковано, но си струва да видя на дневна светлина блясъка в очите на Уил, преливащи в златисто, зелено и кафяво. Ще зърна меденокестенявата му коса. Копнея за това.

— Ще бъда тук.

— И аз.

По какъвто и да е начин. Нищо не може да ме спре. И може би това е доводът, който ще ми помогне да взема тежкото решение.

Ако не мога да понасям да живея без него, какъв избор имам?

13

Крия се извън селището, приклекнала във високата лятна трева, и събирам смелост, втренчена в самотната фигура, застанала на караул на входа. Малко по-рано Касиан го беше разсеял, за да мога да се промъкна покрай него.

Гриза върха на палеца си, мислейки за думите на Касиан относно завръщането ми в селището. Няма да е проблем. Часовоят няма да иска прайдът да узнае, че те е изтървал и си се измъкнала незабелязано.

Изправям се с надеждата, че е прав, и закрачвам уверено към сводестия вход. Ако не съм уверена на сто процента, то поне се преструвам добре.

— Здрасти, Левин — казвам с непринуден и леко нехаен тон. — Как е?

При тези мои думи Левин се изпъва като струна и будните му воднисто сини очи се разширяват.

— Ясинда! Ама какво…

Хвърля през рамо бистър поглед, сякаш самият Северин е свидетел на неговия провал. Сетне със силно снишен глас издърдорва бързо:

— Какво правиш извън градските стени?

Заравям ръце дълбоко в джобовете на джинсите си.

— Просто се разхождах — отвръщам аз, полюлявайки се на пети. — Както правеше и ти преди малко. Нали? Докато уж беше на поста си.

Дори в тъмнината, в която влажната мъгла се суче около нас на досадни филизи, успявам да зърна руменината, заляла лицето му.

— М-м, да.

— Виж, не е кой знае какво — свивам рамене аз. — Имам предвид, и аз ще си мълча…

Гласът ми се снишава при очевидния намек.