Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 50

За кратко двамата втренчват погледи в него. Реми рязко го побутва с ботуша си.

— Хайде — обажда се Людо. — Гладен съм.

За всеки случай изчаквам още малко, след като вече ги няма. Изследвам дърветата, за да се уверя, че няма движение и те наистина са си тръгнали. Уил лежи на земята абсолютно неподвижен, като мъртвец, и не мога да чакам повече.

Спускам се от дървото и се втурвам към него. Може и да греша. Може би не се преструва. Може пък да е податлив на внушение.

Надвесвам се над него, протегнала ръце, чудейки се къде да го докосна.

— Уил — едва доловимо прошепвам името му. Сякаш ме е страх да го кажа ясно на глас. Сякаш това би направило присъствието му тук нереално, би го накарало да се изпари като кълбо дим и да се слее с мъглите, които ни заобикалят.

Очите му изведнъж се отварят в мрака. Отскачам назад слисана. Усмихва ми се с изваяните си устни. Устни, чиято форма и мекота завинаги са се запечатали в паметта ми.

Издавам въздишка на облекчение и отново повтарям името му, този път по-твърдо:

— Уил.

Изправя се с едно-единствено леко движение, без да проявява продължителните симптоми на човек със заличена памет, потвърждавайки подозрението ми. Кръвта му на драки му е създала имунитет.

Прави крачка към мен и аз го срещам на половината път, но после се опомням и се сещам за какво съм тук. Бързо отстъпвам назад, преди да доближим тела. Вдигам ръка, за да го спра и го питам шепнешком:

— Какво правиш тук?

— Търсех те.

Гласът му ме разтреперва. От кадифения му ромон ми настръхва кожата. Казва ми това, което вече зная. Не ме е забравил. Още ме желае. Преглъщам образувалата се буца в гърлото ми.

Все същото е. Всичко, свързано с него. Мисълта да го забравя и да го изхвърля от живота ми се понася по-леко, когато не стоя изправена срещу него.

— Не биваше да идваш. Рискуваш твърде много.

— Ясинда — поглежда ме, сякаш съм изгубила ума си. — Това съм аз.

Улавя ръката ми и ме дръпва към себе си.

Не мога да устоя. Редно или не, егоистично или не — ще се възползвам. Ще открадна един миг с него. Макар и само толкова. И ще удължа този миг. Така че да ми е достатъчен.

Притегля ме в обятията си и ме прегръща така силно, че се чудя дали няма да ми счупи някое ребро. Вдигам очи към потъналото му в сянка лице и жадувам да видя повече от това, което приглушената лунна светлина ми разкрива.

Но не мога. Трябва да сложа точка.

Притискам длан в бузата му, докосвам с наслада наболата брада. От допира на плътта му, от усещането за него сърцето ми се изпълва с трепетно вълнение. Нещо, което не вярвах, че ще почувствам отново.

— Не си ме забравил — шепна, търсейки сияйните му очи в тъмното. — Помниш онази нощ…