Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 49

— Как е намерил…

— Сигурна съм, че е въпрос на късмет. Твърде много се е доближил до селището и патрулът го е заловил — побързвам да обясня. Не бива да узнава, че Уил може би е развил устойчивост срещу заличаване на паметта.

На лицето му се изписва раздразнение.

— Ясинда, той не е невинен турист.

— Да, зная — скръствам ръце пред себе си. — Той е ловец.

Издържам на погледа му и между нас се възцарява напрегнато мълчание. Най-сетне го питам:

— Е, защо не каза нищо?

— Откъде знаеш, че няма да кажа?

— Ще го направиш ли?

Той стисва челюсти с непреклонен вид, сякаш ще каже „да“, но сетне издишва тежко и извръща поглед за кратко. Не съм сигурна на кого е по-ядосан: на мен или на самия себе си.

— За да ме намразиш ли? За да гледам как го убиват? Какво удовлетворение ще ми донесе това?

Не отвръщам. Само го гледам. Вече не съм изненадана, че Касиан може наистина да държи на мен. На мен самата, а не на това, което представлявам. Той не ми е враг. Вярвам, че иска да ми помогне. Защо иначе ще си дава труда да защитава момче, за което не бива дори да ме е грижа?

— Трябва да го пуснеш да си върви, Ясинда.

Кимвам с глава, но движението е болезнено. От него слепоочията ми започват да туптят.

— Зная.

— Но е необходимо той да го разбере — натъртва Касиан многозначително.

Срещам погледа му и бавно започвам да проумявам какво ми казва.

— Искаш да говоря с него?

— Когато е на достатъчно разстояние от прайда, трябва да се изправиш срещу него и да му обясниш, че между вас двамата е свършено. Зная, че може да е объркан, след като му заличат спомена, но това трябва да стигне до съзнанието му.

Сега вече извръщам очи. Не мога да го погледна, не и след като вече подозирам, че Уил не може да бъде обработван. Дали ако разбере, Касиан пак ще е склонен да го пусне?

Той ме доближава и повдига брадичката ми, за да го погледна.

— Кажи му да убеди семейството си, че този район е пуст. Че тук вече няма дракита. Преместили сме се. Те ще го послушат.

Намекът остава неизречен. Ще го послушат заради кръвта му. Защото Уил е свързан с нас. Касиан навежда лицето си толкова близо до мен, че усещам дъха му върху бузата си и внезапно нахлува споменът за целувката. И ако това не е достатъчно, за да ме накара да отстъпя, то следващите му думи със сигурност постигат този ефект.

— Ако го видя тук отново, няма повече да крия истината, независимо дали ще ме намразиш, или не. Няма да го защитя пак. Ясно?

Кимвам. В гърлото ми засяда буца.

— Хайде.

Касиан отваря входната врата, която води в мъгливата нощ.

— Къде отиваме? — питам.

— Сигурно ще го оставят на обичайното място. Искам да го чакаш там, когато се съвземе.

11

Поемам въздух тихо, на малки глътки, от укритието си в едно дърво, чиято кора дращи босите ми крака. Игличките ме бодат от всички страни, докато се взирам в мястото, където оставят нарушителите със заличени спомени. Не е далеч от пътя, врязан дълбоко навътре в планината — единствения път, построен на такава височина. Сърцето ми още тупти в ушите ми от бързане да стигна тук първа.

Патрулите се придвижват тихо из гората, но при приближаването им долавям леко шумолене. Людо си пробива път през дърветата, провесил Уил през рамо. Реми го следва по петите. Потрепервам, когато Людо безцеремонно пуска Уил на твърдата земя. Сигурно е болезнено. Ако Уил се преструва на изпаднал в безсъзнание, а всъщност е буден, както подозирам, доста добре прикрива реакциите си на това грубо отношение.