Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 52

Разтрепервам се при мисълта, че из тези гори са бродели ловци. Толкова близо до селището. Сега те не са безименни. Вече не са призрачните торбалани от кошмарите. Виждам ги. Баща му. Чичовците му. Братовчедите му Зандър и Ангъс. Били са тук. Съвсем наскоро.

Тръсвам глава и ме обзема гняв, че е дръзнал да се върне тук. Рискувал е толкова много. И не само себе си. Поставил е в опасност живота на всяко едно драки от моя прайд.

— Прекалено опасно е да си тук. Не биваше да идваш. Ако знаеха кой си…

Отново поклащам глава. Да го изгубя, защото вече не мога да го виждам, е едно, но да го изгубя, защото го няма вече, защото е убит от събратята ми…

Това не бих могла да понеса. Ще ме съсипе.

— Взеха ме за заблуден турист.

— Тамра и Касиан те познаха.

— Обаче не казаха нищо.

Кимвам.

— Заради мен. Запазиха мълчание заради мен. Обещах, че ще те накарам да убедиш семейството си да спре да ловува в района — обяснявам аз и вдишвам дълбоко въздух. — Обещах също, че ще гарантирам никога повече да не се върнеш тук…

— Обещала си?! — гласът му ме пронизва. — На кого? На Касиан? Нищо чудно, че е искал да ме убедиш да не се връщам.

Иска ми се да го опровергая, да му кажа, че Касиан иска той да си отиде, защото така е правилно. И безопасно. Не става дума за ревност или собственическо чувство.

Притварям измъчено клепки и запазвам мълчание. Съвсем наскоро Касиан ме държеше в обятията си, точно както Уил сега. И аз му го позволих да ме прегръща. Да ме целува.

Със сподавен стон се отдръпвам от Уил, чувствайки се като предател. Вярно, тогава бях самотна, но в обятията на Касиан ме запрати собствената ми уязвимост… и ми хареса.

Уил отново ме притегля към себе си.

— Какво искаш? Да си тръгна и да не се върна повече?

Оставам в прегръдката му, без да се съпротивлявам. Твърде слаба съм. Липсвал ми е прекалено много. Мислех, че мога да го забравя, да намеря бъдеще в прайда и макар че мисълта за това убиваше част от мен, ставащото в момента може да се окаже по-зле. Да го прегръщам, да вдишвам познатото ухание, да го имам за кратко и после отново да му кажа сбогом — сякаш отново се гмурвам в ада.

Напрягам очи в тъмното, за да се насладя на малкото, което успявам да зърна. Красотата му, от която ме боли. Очите му, дълбоко разположени под тъмните вежди. Косата, която непрекъснато се бунтува и пада върху челото му, молейки ръката ми да я отметне назад. Устата му, устните му.

Опитвам се да запомня всичко, решена да запечатам образа му в душата си. Така ще мога да го извиквам в онези бъдещи мигове на покой, когато ще оставам сама в тъмното и ще мога да се отдавам на размисли.

Пръстите му обхващат раменете ми.

— Значи се отказваш от нас, Ясинда?

Взирам се в лицето му, което се губи в нощния мрак.

— Опасно е. Не само за нас. Но и за другите. Става дума за живота на безброй дракита и хора.

Ръцете му се плъзват нагоре към лицето ми и вече не мога да устоя. Широките му длани. Силните му пръсти, толкова нежни, когато ме прегръща. Очите ми горят. Примигвам отчаяно, в опит да спра сълзите си.

— Къде е вярата ти? — палците му леко се притискат в бузите ми. — Ще намерим начин.