Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 46

Комбинацията между Нидия и Джабел буди у мен тревога и аз застивам на място. Някой външен е нарушил границите на прайда.

Тамра прави още няколко крачки и спира, когато забелязва, че вече не я следвам. Обръща се, поглежда първо мен, после групата, видимо несигурна. Изгубила съм ума и дума. Не мога да говоря. Тялото ми е вцепенено.

Нидия и Джабел се събират само по един повод — когато нарушител влезе в прайда. Способностите на Нидия да замъгли ума и изтрие паметта са високо ценени, но и Джабел е полезна. Като драки хипнотизатор тя подлага човека на хипноза, насаждайки лъжи в съзнанието му, за да попълни празнотите, които е оставила Нидия.

Сърцето ми забива в отчаян ритъм. В мен се надига пламък — див, огнен — и изгаря гърлото ми.

Опитвам се да си пробия път, за да зърна нарушителя. По-голямата част от тялото му е закрита от останалите и от плътната мъгла. Успявам да разпозная извивката на гърба му, очертанията на широките му рамене. Преглъщам, за да потуша огъня в гърлото си, и се доближавам с още една крачка. Стискам юмруци толкова силно, че един нокът се счупва и разцепва в нежната кожа на дланта ми.

Зад гърба си долавям бързи стъпки и се обръщам. Още неколцина са ни последвали: Касиан, Корбин, Мирам и Лаз…

— Тамра!

Северин я забелязва и й подвиква, сякаш е животно, което трябва да изпълнява заповедите му. Махва й с отсечено движение на ръката:

— Ела!

Тамра се придвижва напред и застава сред другите, закривайки и малкото, което виждам. Намръщена, приближавам мястото с бавни стъпки. Заковавам се на място, когато Тамра се извърта и погледът й среща моя.

Кръвта препуска по вените ми.

Лицето й е красноречиво.

Не! Не, не, не…

Не може да е той.

Започвам да клатя отрицателно глава, защото не искам да приема тази възможност, но и най-вече за да накарам Тамра да отмести очи от мен и да се държи естествено, така че да не събуди подозрения у Северин и останалите.

И тогава тълпата се размества и съглеждам Уил. Погледът ми го изпива, очите ми са толкова силно втренчени в него, че чак ме заболяват. Меденокестенявата му коса все още пада непослушно над веждата. Упоритата брадичка изглежда безупречно както винаги. Той е тук. Спази обещанието, което ми даде. Но после се сепвам. Не. Уил не може да си спомня за това обещание. Тамра изтри спомените му. Може би случайно е попаднал тук. Изгубил се е от ловната дружинка и се е натъкнал на селището ни…

Устните ми се движат безмълвно. Не смея да кажа нищо. Чудя се дали не е плод на въображението ми, дали подсъзнателно не съм извикала образа му, та да го видя на място, където е малко вероятно да се появи.

За момент ме изпълва радост, почти веднага сменена от ужас. Ужас от това, че го виждам тук, в селището, на крачки от Северин.

Той се обръща, за да отговори на въпрос на Нидия — вероятно подробности около това как точно се е изгубил и се е озовал сам, толкова навътре в планината, далеч от всякакви основни пътища. Взирам се в него и различавам изваяните му черти в дълбоките сенки на вечерта, в непрекъснатия танц на мъглата.

И тогава той ме вижда и разбирам, че не просто ме разпознава. Пъстрите му очи сияят от дълбоко задоволство, което значи, че си спомня. Неизвестно как. По някакъв начин. Помни всичко. Не е забравил за дадената дума и я е спазил.