Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 44
Софи Джордан
Заедно с одеждите оставяме и човешкия си облик.
В гърдите ми започва да напира познатият опън, при което човешката ми външност постепенно се размива и изчезва, заместена от по-плътната ми драконова кожа.
Обръщам лице към нощното небе, бузите ми се втвърдяват, костите ми се разтягат и изострят. Дишането ми се променя, става по-дълбоко. Междувременно носът ми се видоизменя, набраздява, хрущялът пращи. Крайниците ми се разхлабват, удължават. Разпъването на костите ми е приятно, сякаш се протягам хубаво след многочасово пътуване с кола.
Крилата ми изскачат на мястото на плешките и аз изпускам въздишка, наслаждавайки се на освобождаването им. Те се разгъват с шепот, докато не стават малко по-дълги от гърба ми. Раздвижвам ги, давам на твърдите пластини огнено злато да изпробват въздуха.
Далече горе, в небето забелязвам облаците, които се носят като дим в тъмната нощ. Горя от желание да премина през тях, да усетя парата им. Поглеждам надолу към тялото си — кожата ми сияе като светлина в кехлибар. Отмествам очи към сестра ми и дъхът ми спира при вида й. Колко е красива със сребристобялата си кожа, преливаща в цветовете на дъгата — луната на моето слънце.
— Готова ли си? — питам я на тътнещия драконовски език — единствения, който владея, когато съм напълно преобразена, поради промените, настъпващи в гласните ми струни. И Тамра за пръв път ми отговаря на древния език на дедите ни, истинските дракони.
Очите й — уголемени ириси и тъмни вертикални зеници — се вперват в мен.
— Да — избоботва тя и осъзнавам, че е жадувала за това цял живот.
Тя плавно се издига от земята. Аз се оттласквам с възглавничките на стъпалата си и политам във влажния въздух, пускайки я напред. Така мога да я наблюдавам с благоговение — сребристоперлената й драконовска кожа, ефирните, искрящи като лед крила.
Сияе като бяла звезда на фона на тъмната нощ. Внезапно се обръща към мен и извиква:
— Хайде, мислех, че си бърза. Покажи ми!
Усмихвам се широко и я настигам със стремителен пирует, брулена от вятъра. Сякаш не съм го правила от векове. Макар че слънцето не милва кожата ми, усещането от полета е невероятно.
Тамра се издига предпазливо, все още неуверена в собствените си способности. Не се доверява на въздушните течения, профучаващи край нас. Изоставаме от другите.
Останалите ни подминават бързо, виковете им се губят в ревящия вятър, докато телата им преливат в най-различни цветове: лазурносиньото с розови оттенъци на Лаз, проблясващия бронз на земно драки… Мярвам Мирам с безличната й окраска. Ониксите са най-трудни за забелязване, тъй като преливащият им в морави нюанси черен цвят се слива с нощта. Това е още една причина, в исторически план, те да са най-добрите ни бойци. Могат да се появят навсякъде, без някой да ги очаква.
Забавям полета си и разпознавам Корбин и Касиан, летящи с невероятна скорост. Вятърът свисти пронизително покрай тях, докато те се надпреварват със зигзагообразни движения да стигнат някакъв никому неизвестен финал. Ту се завъртат, ту се устремяват рамо до рамо, на косъм да се сблъскат. Поклащам глава. Същите глупави момчета, фукащи се пред прайда… или в този случай пред Тамра. Или пред
