Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 41

Очите му ме намират незабавно. Махва ми, прекосява улицата с бавна стъпка и стига до долното стъпало на верандата ми. Вдига присвита ръка, сякаш за да улови шепа въздух, и се усмихва.

— Явно довечера ще летим.

Насилвам се да се усмихна. Той ми е съсед. Няма къде да се дене. Нито пък аз. Колкото и отблъскващ да го намирам, трябва да го търпя.

— Да. Дъждът най-сетне спря.

— Ще дойдеш ли с нас?

Кимвам. Обещах да ида… и искам. Имам нужда да полетя отново. Особено със сестра ми, с която никога не съм мислела, че ще имам такъв шанс. Най-после ще си споделим небето.

— Да.

— Добре — кимва той на свой ред. Моравочерни кичури прошарват иначе светлата му коса. — Хубаво е, че ще дойдеш.

Не мога да подмина тази забележка просто така.

— Не идвам заради теб.

Устните му потръпват.

— Но все пак ще дойдеш.

Сетне извръща поглед към улицата и се зазяпва за кратко, сякаш забелязал как нещо се приближава към нас през хладните изпарения.

— Видях сестра ти тази сутрин.

Изражението ми не издава нищо, независимо че постепенно ставам предпазлива. Той вече е изразил гласно намеренията си. Иска едната от нас… решен е да има едната от нас.

— Тя, Касиан и още няколко души отиваха към овощните градини. Изглеждаше… щастлива.

— Тя е щастлива — потвърждавам.

И защо да не е? Има това, което винаги е желала. Приятелство, да бъде приета от своя вид… Касиан. Освен ако аз не оплескам нещата и не й навредя. Отвратителното чувство на вина, което ме тормози през последните три дни, откакто се целувах с Касиан, се превръща в поредното угризение на съвестта.

— Ще намина, щом ми свърши смяната и можем да идем заедно на летателното поле.

Настръхвам от яд. Ето това е Корбин, когото помня. Наглото момче, което никога не пита и просто взима каквото пожелае.

— Вече имам планове да се срещна с Тамра.

Той подвива уста.

— Не можеш вечно да се криеш зад сестра си.

Обръща се и поема по пътя.

— Ще се видим довечера — извиква през рамо.

Фигурата му се отдалечава в трептящата мъгла и се чудя какво да направя, за да го накарам да забрави за мен.

* * *

— Избягваш ме.

Поглеждам нагоре, докато слизам по стълбите на училището. Касиан се отделя от една колона и закрачва редом с мен. Прав е, разбира се. Избягвам го. Но не си го признавам. Вместо това отвръщам:

— Валеше непрекъснато.

— Обичам дъжда — подхвърля той с плътен глас и зная, че си мисли за целувката ни в дъжда. Спомен, от който безуспешно се опитвам да се отърва.

Плъзвам поглед към него, задържам го върху гладката му, приятно падаща коса. Дишането ми се забързва. Притискайки учебника до гърдите си, ускорявам крачка.

Касиан не изостава.

— Защо ме избягваш?

— Не те избягвам — излъгвам. — Просто не съм се старала с всички сили да те търся. Да не си очаквал да…

След онази целувка… Лицето ми пламва заради чувството на вина. Стрелвам го с очи.

— Не си ли малко старичък да се навърташ край училището? Нали завърши миналата година?

— Как иначе да те срещна?

— Ами, не зная. Може би у дома?

Или пък не му се ще Тамра да чуе, че той ме посещава вкъщи? Да ни видят двамата заедно, просто така… разхождащи се из града — не е кой знае какво. Може да го отдадат на случайно съвпадение. Ако е така, той в крайна сметка не е съвсем безразличен към Тамра. Свъсвам леко вежди, чудейки се защо тази мисъл не ме изпълва с очакваното облекчение. Та нали точно това исках? Чувствата им да са взаимни. Отново забързвам крачка.