Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 34

Чувам го още преди да го забележа. Касиан се появява в мъглата пред мен, стъпвайки леко по пътя. И двамата спираме и погледите ни се срещат. Той живее в другия край на селището. Мога да позная каква е причината да се намира тук, толкова далеч на юг. Зная откъде идва, къде е бил. Там, където прекарва по-голямата част от времето си.

— Касиан — поздравявам го аз, извивайки пръстите до болка. Започвам да трия кожата на ръцете си сякаш по тях още има кръв от рибата, която днес съм чистила.

— Как си, Ясинда? — пита ме той като че ли сме просто добри познати. И може би по някакъв начин сме точно такива. Превърнали сме се в познати. Откакто той реши да се насочи към сестра ми. Внезапно видът му ме изпълва с омраза. Чувствам се използвана, излъгана. Никога не ме е желал. Никога не ме е харесвал заради самата мен.

Мъглата милва лицето ми, докато се взирам в Касиан, и нещо в мен се развързва, като панделките на кутия, която всеки момент ще бъде отворена.

Касиан също ме гледа, застанал с ръце зад гърба. Подобно на Северин или някой друг старейшина, който ме наблюдава заплашително. Предполагам, че точно такъв ще стане и той.

Кожата ми настръхва от чувството на негодувание. Мразя го, когато ми напомня на тях… на баща си. Това е горчив хап, като се има предвид, че почти ме беше убедил колко е различен. Искаше ми се да му повярвам. Онова, което изрече в Чапарал, когато се опитваше да ме накара да се върна с него, още ехти в главата ми. „В теб има нещо… ти си единственото истинско нещо за мен там, единственото нещо, което ми е поне малко интересно.“

Излъга ме, за да му повярвам. Или пък си е променил решението. Каквато и да е истината, вече не го интересувам. Не и по начина, по който го интересува Тамра.

Най-накрая, без да дочака отговора ми, казва:

— Трябва да престанеш с това.

— С кое?

Той накланя глава. Очите му са в сянката на надвисналите вежди.

— Престани да се самоизмъчваш. Да линееш по някакъв…

— Не искам да слушам това — поклащам глава. — Не че те е грижа, но вече съм прежалила всичко.

По-лесно е да кажа „всичко“. Въпреки че и двамата сме наясно, че имам предвид Уил.

— Тогава защо още го виждам в очите ти?

От мен неволно се изплъзва болезнена въздишка.

Нахвърлям се със стиснат юмрук срещу мускулестите му гърди и изливам своето отчаяние и мъка върху тях.

Той не помръдва. Удрям го отново. Все така нищо. Поема удара. Гледа ме с непроницаемите си черни очи. Със сподавен вик го блъскам отново и отново. Където сваря. Зрението ми се замъглява и осъзнавам, че плача.

Това още повече ме разярява. Да рухна пред Касиан, да изгубя контрол, поддавайки се на слабостта, докато той ме наблюдава…

— Ясинда — промълвява той. После повтаря името ми по-високо, защото аз не преставам, не мога да спра вихрушката от удари по твърдото му като стена тяло. — Достатъчно!

Спира ме. Предполагам, че можеше да ме спре и по-рано, но е решил да го направи сега. Притегля ме към себе си и ме обгръща с двете си ръце не толкова, за да ме прегърне, колкото, за да ме обуздае, да ме заключи.