Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 32

— А ти? — питам на свой ред. — Какво прави днес?

Тя свива слабото си рамо, сякаш няма нищо, което да си заслужава да се спомене. Сещам се как бях уцелена от топка и се питам дали се е случило и с мама. Самата мисъл ме кара да стисна вилицата толкова силно, че ме заболяват кокалчетата на пръстите.

— Добре, че видях Тамра — сменя темата тя.

— Да — съгласявам се.

— Изглежда… добре.

— Да. — „Бледа като ледена висулка“, мисля си.

— Прекарва много време с Касиан — додава мама, като ме наблюдава съсредоточено, за да види как ще ми се отрази тази вест. — Изглежда щастлива.

Просто кимам с глава, защото не мога да го отрека. Тамра наистина изглежда щастлива. Но това е понеже сега има Касиан. Вече нищо не й пречи.

След малко мама добавя:

— Денят в клиниката не беше особено напрегнат.

— Е, това винаги е добре — промърморвам аз, доволна, че мама не е изгубила работата си в клиниката. Като дракон верда — или по-скоро бивш дракон верда — способностите й са най-подходящи за работа с болни или ранени, за приготвяне на лапи и церове, които поддържат доброто здраве на нашия вид от поколения. Не ми се вярва да я преназначат на ново място умишлено. Това би било в ущърб на прайда.

— Пренареждах лекарствата — продължава тя с монотонен глас. — Не мисля, че някой го е правил, откакто си тръгнах.

Кимам бавно, събирайки смелост да направя признание.

— Преназначиха ме.

Надявам се моят глас да звучи точно толкова непринудено, колкото и нейният. Трябваше да й кажа. Така или иначе, ще разбере. Ако не от мен, то от някой друг.

Очаквам да повдигне вежда и с рязък тон да попита защо са го направили. В общи линии очаквам да видя покровителствената, бдителна майка, каквато винаги е била.

Вместо това гласът й прозвучава кухо.

— Вече не си ли в библиотеката?

— Не — поемам една хапка и бързо я предъвквам, ужасена, че трябва да произнеса следващите думи. — Вече съм в бригадата по изкормване на дивеча.

Тя повдига очи.

— Бригадата по изкормване?

— Да — разкъсвам хляба, докато не остават само трохи. — Имали нужда от помощ.

— И кой те преназначи там? — пита тя тихо.

Свивам леко рамене, убедена, че тук вече тя ще изгуби хладнокръвие.

— Джабел ми възложи службата.

Нищо.

Мама запазва дълго мълчание, съзерцавайки чинията си. Сетне става внезапно от масата и отнася съдовете си в кухнята. Потръпвам, когато ги пуска с трясък в мивката. И все пак продължавам да чакам. Очаквам да каже нещо, да направи нещо. Да закрачи през улицата и да налети на Джабел, своята стара приятелка. Почти си представям крясъците й, чувам как майка ми държи да разбере защо дъщеря й е принудена да върши такава нисша работа, запазена за онези, които се обучават, за да станат част от ловната дружина на прайда.

Това би било нещо познато. Нещо типично.

Нищо. Напрягам слух, за да чуя нещо, и долавям звука от изваждане на коркова тапа от бутилка, после лекото плискане на вино в стъклена чаша.

След миг тя отново се появява и застава до масата с чаша в ръка. Тъмнозелената течност е опасно близо до ръба на чашата. Тя се втренчва в мен над ръба, поемайки голяма глътка вино верда.