Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 31

Вглеждам се в лицето й и я умолявам:

— Лаз, не беше така. Уил е…

— Уил! — просъсква тя името му със стиснати юмруци. — Не съм си и помисляла, че ще ни предадеш заради някакъв човек. Докато те нямаше, толкова се безпокоях за теб! Дори когато Северин наложи глупавите си правила и вечерни часове и всеки започна да мърмори, че всичко се случва заради теб, аз им казвах, че грешат. Ти никога не би ни напуснала нарочно. Сигурна бях, че майка ти те е накарала. Похитила те е или нещо такова. Колко тъпа съм била! — клати тя глава, а косата й се мята около нея като потоци вода. — А през цялото време ти най-вероятно си се развличала и си се натискала с някакъв човек… с ловец!

— Лаз, моля те!

— Щеше ли изобщо да ми кажеш?

— Рано или късно щях!

Тя вдига ръцете си във въздуха, сякаш иска да ме отпъди от себе си.

— Съжалявам, Ясинда. Точно сега не ми се говори с теб — отсича и ме измерва с поглед от горе до долу. — Вече не те познавам.

Обръща ми гръб. Косата й, в която проблясват сини кичури, е цветно петно в гъстия като тебешир въздух. Изпращам я безпомощно с поглед и мярвам Мирам по-напред по пътя. Тя махва с ръка на Лаз, подканвайки я да дойде при нея. Задържам дъх. Не ми се вярва най-добрата ми приятелка да е решила да споделя компанията й. Но Лаз я настига и се отдалечават заедно.

Известно време оставам намясто. Не мога да преглътна заради буцата в гърлото си. Сетне осъзнавам, че стоя сама по средата на пътя и че сигурно изглеждам жалка, докато зяпам бившата ми най-добра приятелка, и поемам отново. Единият крак пред другия. Леви, десни, леви, десни.

На вечеря побутвам храната в чинията си, давайки вид, че се храня. Мама е опекла хляб с плодове на верда, но дори това не ми е достатъчно, за да ми върне апетита.

Хвърлям поглед към кухненския прозорец, зад който пада здрачът, и си представям Тамра и останалите, които тази вечер са се събрали на полето за групов полет. По-рано тя се отби, за да види дали искам да се присъединя към тях. Може да е егоистично, но не можах да го направя. Не съм готова да полетя в небето със сестра ми и всички останали. В моите мечти, в представите ми винаги виждах само нас двете.

— Как мина денят ти? — пита ме мама.

Нещо, което бих искала да забравя. Или да доживея до утрешния ден, за да мога да кажа официално, че днешният е вече зад гърба ми.

Погледът ми се плъзва към празното място на Тамра и бързо извръщам очи… за да ги закова в мястото, където навремето седеше татко.

Никъде не е безопасно да се гледа. Заобиколена съм от пустота. Отдясно на мен е столът на татко. Точно срещу мен е мястото на Тамра. Сега тук е само мама, вляво от мен. И аз.

— Добре — започвам да търкалям парче хляб между пръстите си, смачквайки един горски плод. По върховете на пръстите ми се стича зелен сок.

— Използвай вилица — казва мама.

Взимам прибора и намушквам кафявия хляб. Нямам намерение да я натоварвам сега, когато изглежда толкова крехка. Щом на мен не ми е никак лесно, знам, че на нея й е много тежко. Особено откакто прайдът я обвини за това, че ни е отвела.