Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 29

— Здравей, Тая — спирам се за малко, за да вдишам дълбоко приветстващата ме миризма на книжна плесен. — Е — насилвам се да се усмихна, — каква работа имаш за мен днес?

Тая примигва веднъж.

— Не са ли ти казали?

— Какво да ми кажат?

Устните й се свиват недоволно — не заради новините, които се налага да ми съобщи, а защото тя е тази, която трябва да ми ги предаде.

— Мястото ти вече е заето.

— Заето? — повтарям като ехо.

— Точно така — кимва рязко.

И тогава чувам нещо. Сърцето ми се свива, когато долавям тихо тананикане, разнасящо се из тихата библиотека. Невзрачна, незабележима мелодия. На мига разбирам чия е и кой ще се подаде иззад ъгъла.

Появява се Мирам с наръч книги. Спира се, щом ме вижда. Лицето й не издава нищо. Естествено.

— Какво правиш тук? — устните й, които имат почти същия цвят като странно белезникавата й кожа, помръдват едва доловимо.

— Работя тук. Или поне така мислех.

— Объркала си се. Много неща се промениха, откакто напусна.

Вече виждам колко много.

Погледът на Тая прескача от мен към Мирам. Вероятно разговорът ни й идва в повече — надали за цяла седмица й се случва да говори толкова. С бледа усмивка и извинително присвиване на рамене, което не издава искрено съжаление, тя се връща към работата си.

Мирам ми махва с пръсти.

— Довиждане.

Без да изрека и дума, й обръщам гръб и излизам през вратата, поемам покрай училището, като подминавам зяпналите ме погледи, недискретните шушукания и сочещите ме пръсти.

Почти стигам залата за събрания, когато нещо ме удря в главата. Олюлявам се, по-скоро смаяна, отколкото наранена. Топка.

Избухва кикот, последван от подигравателни крясъци и тупкащи крачета на офейкващи деца. Във вътрешността ми лумва пламък, който залива цялото ми тяло. Не е било случайно.

Очите ми смъдят, горят от напиращите сълзи, което ме вбесява. Ненавиждам тази слабост… Да рухна заради една детска шега. Облягам се на ниската каменна стена, ограждаща залата за събрания, за да си възвърна самообладанието. Няма да плача.

Трудно го постигам. Пулсирането в бузата ми става все по-силно и започва да боли, а междувременно горещата пара в мен кипи.

Затваряйки очи, поемам бавно въздух, за да охладя белите си дробове. Опасно чувство е този гняв, този надигащ се вътре в мен огън, който иска да се освободи. И не само защото някакви деца са ме ударили с топка. Заради всичко. Лаз ме игнорира. Подсмърчам и изтривам пламтящия си нос.

Но какво друго да очаквам. Заслужила съм си го. Децата, които играят на улицата… Поставила съм ги в опасност. Не мога да забравя това.

И, за пореден път, лицето на Уил изплува в съзнанието ми. Неговите пъстри очи, тъй бистри и нежни, когато ме гледат. Виждам го толкова ясно, че гърдите ми се свиват и ме залива ужасна, свирепа болка. Обзема ме копнеж по дълбокия му глас, който се разлива и ромоли в тялото ми. По начина, по който ме кара да се чувствам. А не както се чувствам сега. Като безполезно създание, заслужило презрение и подигравки.