Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 26

— Не се бъркай — изръмжавам му аз.

— Ела, Касиан. — Нидия му кимва с глава, става и тръгва към вратата.

Касиан също кимва. И двамата излизат и ни оставят да си поговорим насаме.

Примъквам се малко по-близо до дивана.

— Не искам да се караме.

Чертите й омекват.

— Нито пък аз.

— Е — продължавам аз неловко, седнала срещу нея. — Как върви? Как се справяш с всичко… това?

— Доста добре. — Хвърля поглед през прозореца навън, където става все по-мрачно с всеки миг. След минута отново обръща към мен ледените си очи. — Ела с нас довечера. Никога не сме летели заедно. Искам да си там.

— Разбира се — съгласявам се. Летенето винаги съживява духа ми, дава ми сила. Ще ми дойде добре в този момент. — Кога Нидия ще започне да те обучава?

— Всъщност вече започнахме — отвръща тя и се засмива. — Което в общи линии е тя да говори много и от време на време да прави по някоя демонстрация. Казва, че скоро и аз ще опитам пак.

Не мога да мечтая за по-добър преход.

— Като стана въпрос, според теб какви поражения успя да причиниш онази вечер?

Тя премигва със стъклените си очи и ми се струва някак си не от този свят. Сякаш ме гледа през някакъв воал, зад който се крие истинската Тамра, завинаги откъсната от тази реалност.

— Поражения?

Трепвам. Осъзнавам, че вече е късно. Трябва да подбера по-точна дума. По-мила дума. Талантът й е дар. Всеки талант на драки е дар. Или поне така ни учеха още от основното училище. Тя е шейдър. Драки, която не трябва да наранява, за да пази и спасява живот. Де да имах нейния късмет. Бързо се опитвам да се поправя.

— Имам предвид, знаеш ли степента на… — Махвам с ръка. — … на това, което стори онази вечер?

Тя ме гледа настойчиво с призрачните си очи и ме кара да потръпна.

— Ти изтри спомените им, но знаеш ли колко назад? — Дърпам ъгъла на една възглавница. — Имаш ли представа…

— Заради Уил е, нали? — Прокарва ръка през сребристата си коса. — Искаш да знаеш колко от спомените за теб съм изтрила от паметта му, нали?

Гласът й кънти в ушите ми и ме прави нервна… все едно е жица, която всеки миг ще се скъса и ще ме перне през лицето. Клатя глава, инстинктивно усещам, че не искам да чуя това, което се кани да каже.

— Н-не…

— Изобщо не си се отказала от това, нали? — пита тя с равен тон, но ми се струва, че изкрещява тези думи. — Все още мислиш за него.

— Не — отричам, но гласът ми звучи тихо и немощно. Дори себе си не успявам да убедя. — Не е вярно. Знам, че трябва да се откажа от него, но това не е като копче, което мога да изключа. Де да беше така.

Тя въздъхва.

— Май те разбирам. И аз се тръшках дълго заради някой, когото нямах никакъв шанс да спечеля. — Има предвид Касиан, разбира се. — Но не бива никога да забравяш, че той е човешко същество. Не можеш да продължиш да обичаш някой, който ловува такива като нас.

Някой ахва зад мен. Скачам на крака, обръщам се и виждам Лазур и Мирам, сестрата на Касиан, пред отворената врата.

Нидия стои зад тях, на лицето й са се изписали шок и съжаление.