Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 71

Каран седна върху раницата и се постара да мисли спокойно. Нищо подобно не може да се случи от само себе си. Някой го е направил. Но кой! Извърна се. Никой не стоеше зад гърба й.

„Илюзия — рече си внезапно. — Знам как да ги преодолявам. Не бива да вярвам в тях и те изчезват.“ Устреми се самонадеяно към мястото, където бе излязла от гората, блъсна се с хълбок, рамо и чело в две дървета, и то така, че чу призрачен звън. Все едно се бе хвърлила срещу решетка на затворническа килия…

„Рулке! — хрумна й окаяна догадка. — След отварата от хрукс научи къде съм. Оставаше му да върне машината в Каркарон и да се погрижи за последната дреболия.“ Какво друго да очаква? Тя му беше необходима.

Каран вървеше напред-назад край замръзналия вир и постепенно се убеждаваше, че Рулке не е замесен. Той не боравеше с илюзии, а действаше направо. Кожата по тила и пак изтръпна. Значи беше много по-опасен враг, за когото бе забравила от половин година. Онази, която искаше смъртта й в Катаза, а и в Туркад преди това. Фейеламор…

Талия вървеше зад Каран, но нещо я убоде болезнено в свода на ходилото. Приличаше на ужилване, но какви ти насекоми насред зима?! Смъкна ботуша и видя червена подутина колкото нокът. Почеса я, но само разлюти раничката.

Обу се и продължи. Веднага се блъсна в препятствието, което спря и Каран. Следите продължаваха нататък, а стената от дръвчета беше непреодолима. Сега не виждаше поляната зад тях.

Веднъж й се причу, че някой вика името й отдалеч, по-скоро като шепот, носен от вятъра. С притъмняването не успяваше да определи и точно къде е била поляната.

Не си позволи да загуби хладнокръвие. Като вещ познавач на Тайното изкуство тя разгада илюзията и призна, че много ловко е била отделена от Каран. Онази малка следа… Не се и съмняваше, че това е дело на Фейеламор. Мнозина се занимаваха с Тайното изкуство, но малцина овладяваха илюзиите. А тази изглеждаше толкова безупречна, че явно бе сътворена от истински майстор.

Талия не би могла да я премахне, но владееше способи за намаляване на въздействието й. Каран сигурно беше наблизо. Погледна накъде водят следите и направи свои белези. Фейеламор можеше да скрие само онова, за чието съществуване знаеше.

— Фейеламор! — прошепна Каран с убеждението, че е напълно беззащитна.

Ножът й бе останал на дъното на раницата. Озърна се натам.

— Недей! — възпря я Фейеламор.

Очите й бяха бездънни като пространството между звездите.

— Какво искаш от мен? — колебливо попита Каран, макар че не искаше да прояви слабост.

— Да си поговорим.

— Брей! А в Катаза желаеше смъртта ми.

— Сега е друго. Може би ще те пусна да си вървиш, ако науча от тебе каквото ми е нужно.

— Нямам представа какво ти е нужно — отвърна Каран.

— Не си играй с мен… нищожество!

— Е, затова пък съм нищожество, което се изплъзна от Рулке.

— Какви смели думи от устата на лъжкиня, измамница и убийца. Каран си спомни за друг ден, когато чу подобни обвинения.

— Това, в което ме обвиняваш, важи стократно за тебе. Ти погуби Шазмак! Нямат чет злодеянията ти.

— Аакимите не са ни сроден народ — равнодушно отвърна Фейеламор. — Пък и те се провалиха, трудно ми е да ги нарека хора. Нищо от стореното на друга раса или вид същества не се смята за престъпление, иначе дори касапите и рибарите на тази планета щяха да са в тъмниците.