Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 69

— Ти току-що ми каза, че нямам бъдеще…

Талия би си прехапала езика, ако не беше твърде късно. Каран въздъхна на пресекулки и избърса сълзите.

— Благодаря ти, че ме избави от заблудата — промълви немощно. Чак сега разбра защо Рулке се държеше така, когато сподели с него мечтата си.

Двете с Талия мълчаха дълго, загледани в пламъците. Вятърът напираше и тресеше вратата. Каран я подпря с цепеница, сложи още дърва в огнището и си взе още един меден сладкиш.

— Как е Лиан? — попита с пресилено равен глас.

— Доста добре, като се знае, че…

— Нямаше ли… неприятности, когато се върна… без мен?

— Всички се настроиха зле, когато той излезе от кулата, а ти остана.

Талия стисна устни и не продължи. Каран се надигна, обиколи стаята и неочаквано приклекна пред нея.

— Премълчаваш нещо. Добре ли се отнасяха с него? Значи го е намерил Мендарк?

Талия не скри срама си.

— Когато транксът изскочи от кулата, зарязахме Лиан при стълбата. Още малко и щеше да замръзне до смърт. Оковите пък му разраниха краката…

— Захвърлили сте го окован през онази мразовита нощ, така ли? На всички ли им беше все едно?

— Не си търся оправдания. Объркахме се, когато се появи транксът.

— Кажи ми всичко!

— И лорскът ни нападна. Каран, половината нощ ще мине, докато ти разкажа всичко. Лиан обаче се възстановяваше, когато тръгнах с Шанд.

— Оставила си го на грижите на Игър и Мендарк, най-злите му врагове?!

— Много неща се промениха.

— Не ми се вярва! — студено отсече Каран. — Предупреждавам те, Талия, който и да е навредил на Лиан, става мой враг. Съмне ли, тръгвам, каквото ще да е времето. Ти прави каквото желаеш.

15. Действителност и илюзии

Каран се затвори в себе си, докато преживяваше с чувствителността си, дължаща се на дарбата, всички мъки на Лиан. Скоро Талия се отказа от опитите да подхване разговор. Часове наред вървяха една до друга в неловко мълчание.

И денят беше неприветлив. Слънцето се показа за малко сутринта, после вятърът задуха по планинския склон и започна да ги обстрелва със зрънца суграшица. Дори двете да бяха настроени за приказки, как да се чуват във воя и скрибуцането на разлюлените клони?

Газеха до колене в новия сняг, който скриваше ямички и бабунки, паднали дънери и улеи, в които можеха да си изкълчат глезените. А денят ставаше все по-мрачен. Уж бързаха, а изобщо не напредваха. И всяка посока изглеждаше еднакво невярна. Каран се отърси от унинието.

— Загубихме се.

Облегна се на дръвче, което изтръска белия си товар под яката и. Скоро Талия се спъна в невидим камък и си поряза глезена. Дръпна крачола — на кожата и имаше права резка с няколко капки кръв.

— Що за скала е това?

Разринаха снега и видяха колона с плосък капител, покрита с гневни слова. Каран доразчисти надписите и зачете на глас:

— „Тук паднаха Тартим и Тартам, Хулия и Далан, Мелусинта и Бърн. Проклето да е името на Басунез и делата му до свършека на седмата вечност.“ — Мелусинта! — възкликна Талия. — Звучи като едно от родовите ти имена — Мелуселда. Тя да не ти е била…