Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 60

Преди да се развидели, тя усети, че склонът става по-полегат. Оттук до моста имаше половин левга открита земя. Успееше ли да прекоси реката и да се шмугне в гората, щеше да се промъкне до пътеката, слизаща по канарите, и да се прибере в Готрайм. Скри се зад камък, откъдето виждаше моста. Подаде предпазливо глава — три източени силуета вървяха към моста от отсрещната посока.

Не й се вярваше да са я забелязали, защото очите на гашадите не бяха зорки. Тук вече можеше да се спусне в клисурата. Спокойно, мина по замръзналата река, покатери се между камънаците по другия склон, пропълзя към бруления от ветровете рид и се скри от нежелани погледи. Опитваше се да върви там, където дълбокият сняг няма да я издаде. Накрая си плю на петите и не спря да тича, докато не се приюти в прекрасната си Готраймска гора.

Предишната нощ едно извънредно ядосано същество изскочи от леговището си сред облак от разпръснат сняг. Постоя на склона над Каркарон, поемайки си дълбоко дъх. Това беше лорскът, паднал в локвата разтопен метал. Страдаше непоносимо. При всяко движение изпод черната кора на раните му се процеждаше кръв и светложълта течност.

Трудно се принуждаваше да се движи заради болката. С всяка тромава крачка трепваше от главата до петите. Студът пареше босите му крака. Присвиваше се от глад. Завъртя глава и вятърът донесе миризма на топла жива плът.

Тръгна на зиг-заг и попадна на следи от същество, излязло от снежно леговище като неговото. Позна миризмата — онази малка женска с червената коса, която беше в залата. Щеше да го засити само за ден-два, но пък месото й сигурно беше вкусно и крехко. Лорскът пое по следата на Каран.

Скоро се натъкна на стъпки от много хора и накрая стигна до падналия снежен мост. Премери на око разстоянието. Можеше да прескочи, но ако беше здрав. Пък и нямаше нужда. Следваше дирята на гашадите до мястото, където се съединяваха двата рида. И тук въпреки падналия наскоро сняг долавяше миризми от множество пътници. Лорскът намери пътеката към Шазмак и се досети, че наблизо има прясно месо.

Каран си внушаваше, че всичко ще се подреди според желанията й, стига да се върне у дома. Колкото и да бе загазила за кой ли път, пак й се искаше да мисли за бъдещето, за себе си и Лиан (ако някога й прости) и за Готрайм — как да го възстанови, да се избави от бремето на дълговете и данъците.

И в същото време се страхуваше да доближи канарите, където беше единствената пътека надолу — сигурно някой дебнеше там. Боеше се обаче да стои в гората. И се опасяваше, че дори да се подслони в дома си най-сетне, Рулке ще дойде да я измъкне и оттам. С протакането не печелеше нищо. Преглътна няколко хапки и продължи много внимателно към площадката над канарите. В съзнанието й все по-често се мяркаха откъслечни чужди мисли за преследване. Не се съмняваше, че е доловила отдалеч присъствието на гашади.

Доближи още малко, покатери се на един бор и щом пред очите й се показа равната скала, видя там четирима от тях.