Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 58

Тези космати твари бяха смъртно опасни с хитростта си, а и достатъчно схватливи, за да се опитат да овладеят машината, щом я видяха. Ако и да беше ранен, можеше да се разправи с десет като Каран. Нямаше с какво да се защити.

Озърна се — макар че гашадите бяха тромави, започваха да я настигат. Раницата я бавеше, но без нея беше обречена. А тук ридът се издигаше още по-рязко нагоре и навсякъде имаше лед. Всичко я болеше.

Не откриваше убежище, гашадите щяха да я изтощят скоро. Костеливите им крака ги придвижваха напред като същински машини. Не знаеха ли що е умора?

Хрумна й да търкулне камъни върху тях, само че не би се преборила със здравата хватка на леда и снега, стиснала скалните отломки. Продължи нататък, люшкаше се на всяка крачка.

Надникна в урвата. Тук стените бяха почти отвесни и се събираха все едно някой колос е халосал планината с брадва. Представяше си и как той може би е разделил скалите с ръце, защото начесто попадаше на каменни мостове, за жалост рухнали по средата.

Най-близкият до нея гашад беше на един изстрел с лък. Е, не носеха лъкове, нито други оръжия. За какво са им, щом имат умовете си, които вече й нашепваха сляп страх и отчаяние? Рулке ли им бе дал тази сила?

Дългурестата фигура й беше зловещо позната. Пак Идлис, неуморният преследвач, същинска напаст в живота й повече от година.

Пред нея пропастта се стесняваше, но оставаше непреодолима и за най-невероятния скок. А имаше много път до мястото, където двете била се събираха. Натрошените каменни ивици над бездната бяха отрупани със сняг, който тук-там образуваше заледена арка, съединила късовете, привидно по-здрава и от стомана.

Каран не си позволи и миг надежда. Знаеше колко измамни са тези мостчета. Усети се обаче, че мисли не е ли по-добре да се хвърли долу, за да не я хванат, или дори да се втурне по някоя от неустойчивите арки. Тук урвата не беше по-широка от десетина крачки. Втълпяваше си, че е почти осъществимо.

„Никога, ама за нищо на света не доверявай живота си на снежен мост — бе повтарял неведнъж баща и. — Правят ги планинските духчета, за да подмамват лековерни пътници. Стъпиш ли, ще паднеш, Ще се сплескаш долу и духчетата ще пируват цял месец с твоите останки.“ Каран отдавна бе забравила вярата си в планински духове, но баща и беше прав, разбира се. Огледа се. Втурнеше ли се надолу, имаше някакъв нищожен шанс, защото така пъргавината щеше да и даде предимство въпреки страхотната издръжливост на гашадите. Но те се бяха пръснали равномерно по билото, по-надолу настъпваше още една редица. Не, нямаше шанс. Рулке искаше да си я върне.

Взря се и нагоре. Безнадеждно. Какъв смисъл имаше да продължава по този безкраен рид? Спря в началото на поредния снежен мост, толкова тесен по средата, че би го обгърнала с ръце. Не беше по-здрав от първата ледена коричка върху езерце, би поддал и под тежестта на дете. А и как да се задържи върху хлъзгавия лед?

Мимолетният отдих изсмука и последните сили от краката й. Коленете й се подгъваха. Идлис вървеше към нея.

— Не мога да се върна — рече му Каран.