Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 57

— Могъщо творение — тихо добави Еламай.

— И твърде опасно! — натърти Гетрен, явно най-предпазливият от тримата. — Особено за нас. Къде е златото сега?

— Не знам. Може би в някоя от пещерите, които използваме за складове. Не съм го виждала от деня, когато се върнахме тук.

— Заведи ни там! — възкликна Халал. — Трябва да бъде надробено и разпръснато по целия свят, за да не бъде употребено никога.

Веднага отидоха в пещерите. Претърсиха всяко кътче, с дарбите си фейлемите провериха и за скривалища. Нямаше и помен от златото.

— Това не ми харесва — троснато каза Еламай. — Предчувствам, че тя ще извърши големи злини с него.

Върнаха се в бивака и Халал реши:

— Утре ще претърсим цялата долина. Трябва да бъде намерено. Гетрен направи палачинки и ги поля със сироп. Мейгрейт довърши разказа си.

— Сега Рулке е в Каркарон и Фейеламор отиде да научи защо се е преместил там. Беше уплашена.

— Като нас — сподели Гетрен. — През тази година ще настъпят огромни промени, но не се знае какви ще бъдат. Нищо няма да остане същото.

Дългият разказ опустоши бездруго изчерпаните сили на Мейгрейт. Млъкна и зачака. Но този път погледите им я отбягваха, а лицето на Еламай се помрачи за миг от сянка на съжаление. Хвана Мейгрейт за ръката и я отведе в колибата, дори й свали ботушите и се погрижи да е добре завита с одеялата.

Мейгрейт полежа заслушана в гласовете им. Мелодичната реч на Гетрен отново сякаш се противопоставяше на резкия говор на Еламай. А Халал изричаше думите с властна невъзмутимост — тя бе съперничила на Фейеламор за водачеството в прастари времена. И може би фейлемите нямаше да сбъркат, ако я бяха избрали. Мейгрейт долавяше стаеното у нея огорчение.

Унесе се постепенно. Стресна я по-разгорещен спор.

— Страхувам се и да мисля с какво се е захванала — призна Халал. — Отворила е портал! Как да и се подчиняваме след такива престъпления?!

— Трябва да се отървем от нея! — разпалено предложи Еламай.

— Боя се, че това ще ни съсипе — промълви Гетрен. — Да я изоставим и да се върнем в Мириладел.

13. Кървава следа

На Каран й идеше да пищи, да разхвърля снега с ритници, да блъска с юмруци по скалите, за да й олекне. Не можеше да понесе, че отново са я подгонили гашади.

Но какво друго да прави, освен пак да им избяга? Хукна лудешки нагоре, раницата я биеше по гърба, сърцето й като че удряше още по-силно в натъртените ребра. Тичаше, а сълзите на ужас замръзваха по бузите, накрая дробовете й започнаха да парят, усети и кръв в устата.

Както се клатушкаше по билото, зърна кървава следа на леда. Не спря и за миг, но по-късно би могла да я нарисува точно по памет. Цялата настръхна.

Това не беше отпечатък, оставен от човек — босото стъпало повече напомняше за огромна квадратна длан, чиито пръсти лесно биха обхванали цялото й лице. Знаеше от кого е следата — от онзи лорск, който бе нападнал Рулке. Оглеждаше снега, докато се напъваше да бърза, но съществото не се мяркаше никъде.