Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 51

И нали обеща да остане тук до пристигането на фейлемите? Гашадите трябваше да се махнат дотогава. Не биваше и да се натъкнат на струпаните от нея запаси в пещерите, нито да се досетят за портала.

Недалеч от мястото, където тя обичаше да се къпе, запламтя огън. Мейгрейт хапна малко суха храна от раницата и се настрои да изтърпи, докато гашадите си отидат. В облачната нощ заревото на брега трепкаше чудато. Знаеха ли, че тя е тук? Непременно бяха надушили нещо, щом се разположиха да нощуват. Скоро долу мина една жена, патрулираща из долината, спря за малко, погледна нагоре, но не видя Мейгрейт и се облегна на дървото.

Мейгрейт я прокле наум и се постара да не мърда. Най-сетне досадницата продължи нататък. Мейгрейт извади голям орех и ножа си, за да счупи черупката. Пак докосна листо, отдръпна се рязко загуби равновесие и изтърва ножа, който падна върху камък и дрънченето на метал се разнесе надалеч.

Откъм огъня отекна вопъл. Мейгрейт изтри ръката си в ризата наруга се, че е толкова несръчна, и завъртя глава, за да огледа факлите, които сякаш осветяваха цялата гора.

Докато се събираха към дървото, усещанията в ръката й ставаха все по-странни. Кожата се сгорещи и изопна. Пръстите се подуваха. Проклетото жилещо дърво!

Прилошаваше й. Болката започна като просветване на мънички мълнии в непрогледната нощ на изтръпването. След минута Мейгрейт трудно успяваше да се държи за дървото. Двама гашади се покатериха да я хванат.

Смъкнаха я ловко и я понесоха към огъня при реката. Оказа се, че са шестима и много си приличат — дългурести и кльощави. Единият обаче имаше безцветна коса и кожа, а когато се наведе над нея, пламъците се отразиха в розовеещи очи.

— Какво ти е? — попита я старица с бузи, нашарени от бръчки като белези.

Колкото и да беше странно, тя май се тревожеше за пленницата.

— Жилещото дърво!… — изгъгна Мейгрейт.

— Ребан, дай ми торбата — заповяда старицата.

Албиносът я донесе. Лечителката изми засегнатата кожа с течност, подобна на мляко, после я намаза с мехлем, ухаещ на мента. Болката понамаля. Старицата пипаше много внимателно.

— Аз съм Куисан — представи се тя.

— Защо се грижиш за мен?

— Рулке ни нареди да се отнасяме добре с тебе.

След около час подутината започна да спада, макар че паренето не изчезваше. Нахраниха я и задаваха въпроси до късно през нощта, особено за Фейеламор, нейните планове и пътувания. Почти всички отговори на Мейгрейт бяха откровени — знаеше, че й личи, когато лъже. Малкото, което господарката й бе споделила с нея, едва ли имаше значение. Все пак премълча, че Фейеламор е отворила портал, а и самата тя се е научила на това изкуство. Ето нещо, което гашадите много биха искали да знаят…

Мейгрейт лежеше под платнище, опънато на четири колчета, и се заслушваше в приглушения разговор до огъня. Гашадите несъмнено се страхуваха от нея и още не можеха да повярват, че са я заловили с такава лекота.

Тя пък не можеше да си прости, че се е показала такава тъпачка. И като си представи, че ще обяснява тази беда на Фейеламор… унижението, презрителния поглед на господарката й. „Не съм се отдалечила много от досегашния си живот, щом мисълта за нейната ярост ме притеснява толкова.“ Мейгрейт беше готова на всичко, за да си спести този позор. Но как да се измъкне? Албиносът Ребан клечеше недалеч от навеса и розовите очи се взираха неуморно в лицето й. Мейгрейт схвана, че е надарен с особен вид усет и дебне за хитрини или опити за бягство.