Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 47

Все пак спираловидната стълба беше почти непокътната. Тук-там по стените имаше издълбани симетрични неразбираеми фигури. Резките изглеждаха пресни, значи може и да бяха направени от гашадите. Талия надникна през пролука в стената — само почти отвесни скали и лед до дъното на пропастта, отсрещният склон беше същият, макар и не толкова висок.

— Не ми допада това място — повтори тя. — Тук все едно и камъните стенат.

— Нищо чудно, като се знае на какво са били свидетели. Но мястото си е било необикновено и преди да бъде издигнат Каркарон, такова ще си остане и след рухването на останките му. Едно от средоточията на мощ в Сантенар, където се усещат теченията й в самата сърцевина на света. Бащата на Каран не можеше да се освободи от очарованието му.

— Какъв беше той?

— Галиад ли? От една страна — особняк. С остър ум, но отчужден от всички. Понеже беше само наполовина ааким, не го приемаха като свой нито при нас, нито в Шазмак. Навсякъде се чувстваше изгнаник.

Залата на върха беше опустошена. Поне една трета от източната стена липсваше, съборена навън, и разкъртените подпори на покрива провисваха. Виждаха се белези от огън, тук-там стопеният зид бе протекъл и застинал в каменни локви. В пода имаше огромна вдлъбнатина, като че нещо тежко бе потънало в глина, загладена до стъклен блясък. По извивките и формите се познаваше, че отпечатъкът е от машината. В залата не бе останало нищо, освен огризки и счупена чиния. Рулке и гашадите бяха напуснали Каркарон.

Дори въздухът над кулата преливаше мудно, а когато облаци закриеха слънцето, в него искряха огнени точици. Гласовете на Шанд и Талия звучаха неузнаваемо променени, понякога отекваха като под великанска камбана, друг път глъхнеха и се налагаше да викат.

Шанд се отпусна на парче от греда и потропа с крак. Обхвана го отчаяно примирение.

— Какво ти е? Май изведнъж ти се отщя да живееш.

— Твърде стар съм. И вече няма за какво да живея.

— Няма ли да търсим Каран?

— Той я е отвел. Нищичко не мога да сторя. — Старецът въздъхна. — Я да поумуваме какво се случи. Машината е действала толкова добре, че да отвори проход към пустотата, щом транксът се е промъкнал оттам.

— Все пак откъде знаеш названието му? Дори Мендарк не го знаеше.

— Друг път ще говорим за това.

— Как мислиш, дали Рулке се е върнал в пустотата?

— Никой не отива доброволно там. От пустотата само бягат или при крайна нужда се прехвърлят през нея от един свят в друг. Никоя от дебнещите там твари не би губила време да го отмъкне със себе си, вместо да се опита да дойде тук. Или е на Аакан, или още е на Сантенар.

— Но къде?

— Вероятно в Шазмак при своите гашади.

— И е взел Каран. Какво ли се е объркало? Сигурно транксът го е стъписал. Я виж там. — Тя посочи замръзнала локвичка от виолетова кръв. — Ранил е или него, или лорска, който нападна Надирил. А хлътналият под… не проумявам какво е причинило това.