Читать «Битката при Верил» онлайн - страница 30

— Прилича на мен. Защо съм застанала с изпънати ръце? Ти ли го нарисува?

— Не. Искаш ли да те нарисувам?

— Искам аз! Много съм добра! — охотно изчурулика Айви.

Дийкън й подаде книгата и стилуса и тя бързо пристъпи към работа. Младежът едва не поведе коня си настрана, опитвайки се да я гледа, с което си спечели смъмрянето й. Не след дълго рисунката бе готова и гордо представена.

— Направих някои грешки. Не поглеждам често към себе си — каза тя.

Нарисуваното бе наистина изящно. Беше успяла по съвършен начин да улови изцяло невинността и веселието, на които се бе възхищавал по-рано. Може би по-значителни бяха задрасканите погрешни опити. И двата изразяваха грубо скицирана форма. Трудно беше да се определи какво представляваха, но не бяха малтропи.

— Трябва да призная, че далеч надминава нещо, което бих нарисувал аз. Къде си се научила да рисуваш по такъв начин?

— Не зная, просто мога. Трябва да ме чуеш как… о, не! — нацупи се Айви. — Цигулката ми. Забравих я. Трябва да се върнем.

Миранда й хвърли съчувствен поглед, който едновременно утеши Айви и показа, че това е невъзможно.

— И с нея също съм много добра — примирено изрече тя.

— Поне можеш да подпишеш творбата си — рече Дийкън, подавайки й отново книгата и стилуса.

Тя кимна, поколебавайки се за миг, преди да изпише стилизирани I и V.

— Щеше да стане по-добре, ако не яздехме. Може ли да порисувам още, когато спрем?

— Разбира се — отвърна Дийкън.

С изключение на краткото прикриване, наложено от появата на черна карета пред тях, останалата част от пътуването премина без особени събития. Пътят им рязко сви на запад, отвеждайки ги в подножието на планината, която се простираше на север. Намираха се в западния край на Ниските земи. Ако слънцето бе изгряло, щяха да видят Рейвънуудския лес на юг. Една плитка пещера им послужи за отдих, а храната бе предоставена благодарение на забележителните ловни умения на Лейн. Етер запали огън и изчезна в него.

— По-добре ли се чувстваш? — запита Дийкън, загрижен за Миранда, която все още изглеждаше вглъбена. Отнемането на живот не спираше да я терзае.

След дълга пауза, девойката отговори:

— Ще се оправя. Просто не мога… Ами ако се наложи отново да го сторя?

— Чуй ме, Миранда. Самата ти се познаваш по-добре, отколкото аз бих могъл. Наистина ли вярваш, че ще допуснеш това? Не си знаела, че вината не е на Ардън, че той не е бил Епидим, вече няма да повториш същата грешка. Трябва да се довериш на себе си. Дори не мога да си те представя да отнемеш живота на виновните, освен ако не ти е останала друга алтернатива.

— Не искам да се превърна в типа човек, вършещ това с лекота — промълви девойката, сълзите в очите й заплашващи да пролазят по бузите.

— Не се заблуждавай — рече Лейн.

Всички очи се извърнаха към него.

— Никога не започваш да го вършиш с лекота. Изисква се огромно усилие да отнемеш живот. Единствената промяна е по-ясното усещане кога трябва да бъде сторено. Това прави решението по-бързо, а не по-лесно.

От всички присъстващи, Лейн бе най-запознат с въпросната област. В крайна сметка бе асасин. Понякога Миранда се чудеше що за създание би вършило подобно нещо. Имаше ли изобщо сърце? Изпитваше ли някаква вина, някаква болка, когато отнема живот? Това бе първата утвърдителна догадка, която й бе предоставена. Докато осъзнаваше изреченото, Етер излезе от пламъците и заговори. Както винаги, словата й далеч не можеха да се определят като полезни.