Читать «Битката при Верил» онлайн - страница 29

Дийкън, почти разгадал езика, доскоро ангажиращ вниманието му, се намери в състояние на незает ум — нещо, което рядко му се случваше. Очите му се насочиха към Айви.

Тя яздеше зад Миранда, прегърнала я здраво през кръста. Изобщо не принадлежеше към мрачната група бойци. Очите й бяха оживени и изпълнени с вълнение. Върху лицето й имаше усмивка, очевидно бе възторжена да се намира сред ценящи я хора. Дийкън не я познаваше, знаеше единствено казаното му за нея, а то не бе кой знае каква информация.

Младежът бръкна в торбата си. Имаше още за научаване, макар да се колебаеше да го стори. В крайна сметка бе взел тези бележки от кабинета на Димънт. Той я бе създал. Несъмнено щеше да бъде спомената сред записките му. Не след дълго намери посветените й страници.

След като вече разпознаваше значението на символите, можеше да се запознае със студенината на процеса. Прилежно бяха водени бележки, говорещи за различните ревизии. Недостатъците биваха отбелязвани и отстранявани. Вариациите от основата — в този случай Лейн — бяха изтъкнати и подчертани. Същинска рецепта, процедура. Следващите страници клоняха към изкуство, отнасяйки се за нюанси и цветове, прилагането им очевидно предотвратено от бягството й. Детайлите на връзката между тяло и душа бяха изброени, включително и потенциалните трудности. Накрая имаше редица схеми, изобразяващи различните стадии на развитие. Най-близкото място, в което бележките я третираха като индивид, бе това, в което се споменаваше за „извлекателя“ съдържащ „приноса на Епидим“.

Душата й. Нямаше име. Нямаше история. Просто един компонент за готовия продукт. Нищо не я описваше като личност, защото за него тя представляваше единствено смес. Последните записани редове говореха за нивото на развитие, когато „съдът“ щял да бъде „удачен“. Изглежда последната дума въплъщаваше цялото великолепие и чудо на живота. Завършено тяло, в състояние да поддържа мимолетната искрица на душата, бе „удачно“.

В качеството си на учен, винаги жаден за знание, особено мистично, никога не се бе отвращавал от нищо. Четеното го накара да потръпне. Сторените от Епидим неща бяха дела на боговете, а той говореше за тях със стерилно безпристрастие.

С периферното си зрение зърна някакво раздвижване, привлякло вниманието му. Айви се бе спуснала от коня на Миранда и търчеше към неговия. Дийкън бързо започна да прибира листовете, но последният все още стоеше в ръката му, когато тя скочи на седлото. Видя го и протегна ръка, грабвайки листа от пръстите му.

— Това… това аз ли съм? — попита тя.

— Така мисля — отговори Дийкън, напрегнато поглеждайки към листа. За щастие той носеше само няколко символа — нищо, което да я разстрои. Предимно мерки.