Читать «Битката при Верил» онлайн - страница 17

— Единствено това, че не принадлежат на този свят — отговори девойката.

— Осмелявам се да кажа, че не принадлежат и на един-единствен. Начинът, по който думите се сблъскват в непостоянни, тромави фрази, подсказва смесване на различни култури, живително.

— И можеш да разбереш всичко това от езика им?

— Нищо не е по-красноречиво от езика на даден народ. Един момент… Да. Започват да се появяват последователности. Виждаш ли? Ето тук. Това е книга със заклинания, несъмнено. Всички страници завършват с този символ или с някаква негова вариация. В тази пък — изглежда бележки — руната не се среща никъде. Отнася се единствено до заклинанията. Някаква активационна фраза. Възможно е всяка фраза на този език, придружена от руната, да придобива някакъв мистичен ефект — размишляваше на глас Дийкън.

— А това какво е? — попита Миранда, сочейки към някаква форма с руни под нея, разположена дълбоко сред планинска верига.

— Не съм убеден. Защо?

— Не зная там да има нищо. Никакъв град. Никакъв форт. Нищо. А и е същата като този маркер, ето тук. Там открих Айви. Същият символ има и на мястото, което напуснахме съвсем наскоро.

— Д’каронските фортове! — рече младежът, разгръщайки цялата карта.

Разкрилата се пред тях гледка бе страховита. Бяха навсякъде. Плъзнали по картата като черни петна, обсипваха всяка долина, планина, всяко място далеч от любопитни очи. Няколко известни й форта — съглашенски, също бяха маркирани. И което бе най-лошо, символът стоеше и върху столицата. Имаше дори и един далеч на север от нея, в самия край на картата.

Срутеният форт едва не бе отнел живота й, а сега се оказва, че има още десетки като него.

Неприятното разкритие вложи подновено усещане за неотклонност в умовете им. До този момент Дийкън имаше късмет. Още не се бе изправял срещу някой от генералите и се бе сблъскал леко със създанията им — но Миранда познаваше до болка нещата, на които враговете бяха способни. Ужасяваше се от мисълта, че корените им са вплетени толкова надълбоко. Почти подтичваше напред, съзнанието й обгърнато единствено от мисълта да настигне останалите. Дийкън се стараеше да не изостава, препъвайки се на моменти, защото част от вниманието му бе все така насочено към неразгадаемите руни.

Освен множеството листове и артефакти, обикалящи около него, бе струпал по раменете си и под мишниците редица други предмети, всеки от които притежаваше познати символи, редом с чуждите. Те можеха да се окажат ключа към разгадаването, предоставяйки някаква база за сравнение.

Бледата светлина на деня отмина. Когато приближиха малкия град, последните остатъци от сиянието й висяха в ъгъла на западното небе. Нужен бе само един бегъл поглед, за да се види, че разрушението на форта — форт, който като нищо би могъл да е останал скрит от тях до появата на масивната колона пушек — бе всял смут. Мястото бе прекалено малко, за да има патрулиращи войници, но улиците гъмжаха от най-здравите местни, организирали се в доброволни отряди. На Миранда й беше ясно, че сега не е най-подходящият момент да се появи там в сегашния си вид, пристигайки от полето, дори и ако все още не представляваше всеизвестен обществен враг. Освен това не се виждаха никакви конюшни. Вероятно единствените намиращи се в града коне принадлежаха на местните жители. Да се отнеме животното на човек от толкова малък градец — без значение дали чрез кражба или покупка — си беше практическо заточаване.