Читать «С единия крак в гроба» онлайн - страница 19

Тейт ядно се обърна към мен:

— Това е скапан план! Ракетата ще убие само теб, по-късно вампирите просто ще се изкопаят. Ако не излезеш, ние влизаме. Точка.

— Тейт е прав. Няма да взривяваме, преди да ми се е отдала възможност да ти покажа наденичката си. — Дори Хуан изглеждаше притеснен. Циничният му коментар звучеше някак вяло.

— Няма начин, Кат — съгласи се с тях Дейв. — Прекалено много пъти си ми спасявала задника, че да натисна спусъка.

— Това да не ви е демокрация. — Гласът и думите ми бяха ледени. — Аз взимам решенията. Вие ги изпълнявате. Не схващате ли, ако не изляза до трийсет минути, значи съм мъртва.

Говорехме, докато летяхме с хеликоптера, за да попречим на някой вампир да ни подслуша. След като бях намерила парчето варовик, параноята напълно ме бе завладяла. Не ми се искаше да го повярвам, но не виждах кой друг можеше да го е оставил там, освен Боунс. Това напомняне за пещерата бе прекалено лично, за да бъде отправено от Иън.

Боунс бе единственият, който знаеше за пещерата и всичко останало. От мисълта, че е разкъсал онези хора, ми прилоша. Какво ли му се бе случило през тези четири години, за да го промени до такава степен, че да извърши подобно отвратително дело? И точно затова ми бяха нужни само трийсет минути. Или аз щях да го убия, или той мен, но при всички положения щеше да приключи бързо. Боунс никога не увърташе, а и сега нямаше да очаква щастливо одобряване. Не и като се имаше предвид, че току-що ми бе пратил букет от разчленени човешки тела.

Хеликоптерът се приземи на около трийсет и три километра от пещерата. Щяхме да шофираме около двайсет и пет километра, а оставащите осем щях да измина пеша. Тримата от екипа ми спориха с мен през целия път. Съзнанието ми се бе вцепенило. Отчаяно бях копняла да видя Боунс отново, но никога не си бях представяла, че ще е при подобни обстоятелства. Защо? Отново се чудех. Защо му е на Боунс да извърши нещо толкова ужасяващо, толкова крайно, след всичкото това време?

— Не го прави, Кат.

Тейт се опита да ме разубеди за последен път, докато обличах якето си. Дрехата служеше не само за да ми топли — бе натъпкана със сребърни оръжия. Тази година зимата много бавно отпускаше ледената си захапка. Тейт ме стисна за ръката, но аз се дръпнах и се освободих.

— Ако загина, ти поемаш командването. Погрижи се да останат живи. Това е твоята работа. Сега ще свърша моята.

Преди да успее да ми каже още нещо, аз потеглих тичешком.

Оставаше около километър и половина и аз забавих темпото, ужасена от предстоящата среща. Бях наострила уши и за най-недоловимия звук, но затова и пещерата се бе оказала такова чудесно скривалище. Ехото в нея променяше звуците. Затруднявах се да ги определя какви са. Когато се приближих, с изненада установих, че май долавям сърцебиене, но навярно това бе туптенето на собственото ми сърце. Когато се озовах на входа, усетих енергията, идваща отвътре. Вампирска сила, вибрираше във въздуха. О, Боже.