Читать «С единия крак в гроба» онлайн - страница 18

Самолетът докосна земята с буботене. Дейв ми се усмихна.

— Добре дошла у дома, Кат.

Глава 5

Къщата, в която бях отраснала, се намираше в черешова овощна градина, изглеждаща запусната от години. Навярно от момента, в който бяха убити баба ми и дядо ми. Ликинг Фолс в Охайо бе място, което не вярвах, че някога ще видя отново, а плашещото бе, че времето в това малко градче сякаш бе застинало. Боже, тази къща щеше да придобие зловеща слава. Между стените й бяха намерили смъртта си четирима души. За двама от тях се предполагаше, че са били заклани от собствената им внучка, която бе превъртяла, а сега и тази втора двойка.

По ирония на съдбата последния път, когато се бях изкачила на предната ни веранда, в къщата се бе случило първото двойно убийство. Болката избухна в мен отново, когато в съзнанието ми се върна спомена за проснатото на кухненския под тяло на дядо ми и на червените отпечатъци от дланите на баба ми, оставени по стъпалата, по които се бе опитала да изпълзи.

С Дейв огледахме кухнята, внимавайки да не докосваме нищо.

— Телата огледани ли са? Нещо открито ли е?

Тейт се прокашля.

— Телата все още са тук. Кат. Дон нареди да не бъдат местени, докато ти не ги огледаш. Нищо не е било конфискувано.

Страхотно. Дон бе по-умен, отколкото бе добре за него.

— Снимани ли са вече? Документирани? Можем ли да ги разпорим, за да ги огледаме по-добре?

Хуан примигна заради избора ми на думи, но Тейт кимна. Къщата бе обградена от войниците ни, в случай че това се окажеше капан. Наближаваше пладне, така че донякъде бяхме в безопасност. Вампирите мразеха да стават рано. Явно това тук бе инсценирано специално за мен и можех да се обзаложа, че който и да бе виновен затова, спеше разкрасяващия си сън.

— Добре тогава. Да започваме.

Час по-късно Купър бе на път да се пречупи.

— Ще повърна.

Погледнах към останките, които преди бяха принадлежали на щастливата двойка. Да, мургавото лице на Купър определено бе позеленяло.

— Ако повърнеш, ще го изядеш от пода, войнико.

Той изпсува и аз се върнах към огледа на тялото пред себе си. От време на време чувах как стомахът му се бунтува, ала той преглъщаше смело и продължаваше да работи. Все още таях надежда за способностите му.

Ръката ми се натъкна на нещо странно в гръдната кухина на жената. Нещо твърдо, което не бе кост. Извадих го внимателно, без да обръщам внимание на ужасните звуци, които се чуваха, докато го измъквах.

Тейт и Хуан напрегнато се приведоха над мен.

— Прилича на някакъв камък — отбеляза Тейт.

— Какво пък трябва да означава това? — зачуди се Хуан.

Вкамених се като камъка в ръката ми. Изкрещях наум.

— Не е камък. Това е парче варовик. От пещера.

— Останете в периметър от осем километра и половина. Ако се приближите повече, ще чуят пулса ви. Не искам въздушно подкрепление, нито радиовръзка. Само сигнали с ръце, не искам да издадем броя ни. Ще вляза през входа на пещерата и вие ще ми дадете точно трийсет минути. Ако не изляза, ще изстреляте ракета и ще я взривите, после ще задържите периметъра и ще си пазите кожите. Ако нещо друго, освен мен, излезе от тази пещера, стреляйте, докато не се уверите, че е мъртво. И после продължете да стреляте.