Читать «С единия крак в гроба» онлайн - страница 164

— Размърдайте се — изсъсках, когато хората се поколебаха.

Един по един седмината мъже коленичиха, Боунс пиеше от вратовете им и после се отдалечаваха препъвайки се. Когато и последният от мъжете се отправи към медиците, Боунс отново разкъса артерията си и от раната наново потече кръв.

Нещо започна да се случва. Усетих го още преди да го видя. Въздухът се зареди с електричество. Когато то ме докосна, кожата ми настръхна. Кръвта продължаваше да се изсипва в гръдната кухина на Дейв и щом зърнах пръстите му да се свиват, собственото ми сърце спря за миг.

— Мили Боже — рече задъхано Тейт.

Ръката на Дейв бавно се сви. Последваха я и краката, пръстите на краката му помръднаха, а потокът от кръвта на Боунс отново намаля.

— Има нужда от още. Докарайте още шестима мъже — излая Родни, защото Боунс не можеше да говори с разрязаното си гърло.

Изкрещях заповедта, неспособна да отместя поглед. Настана суматоха, докато новите дарители идваха при нас. Родни услужливо ги задържаше пред Боунс, достатъчно дълго, че новите попълнения да сменят предходните, а после всеки от мъжете биваше завлечен при медиците. Разсеяно се замолих да са донесли достатъчно кръвни банки, защото явно беше необходима много повече кръв, отколкото бяхме очаквали.

Когато Дейв наклони глава настрани и отвори очи, се свлякох на колене. Родни постави отрязаната част от гръдния кош на Дейв на мястото му като късче от пъзел. Боунс натри мястото с кръвта, която се изливаше от гърлото му, и на мен ми се наложи да премигна два пъти, преди да отроня и дума.

— Дейв?

Устата му се отвори и затвори, преди дрезгавият му отговор да накара сълзите ми да потекат по бузите ми.

— Кат? Онзи… вампир… избяга ли?

Боже, той мислеше, че все още се намира в пещерата в Охайо! Логично беше, защото това бе и последният му спомен. Боунс и Родни се отдръпнаха. Хуан плачеше и мълвеше нещо на испански. Смаян, Тейт коленичи, а после хвана ръката на Дейв и се разрида заради ответното стисване.

— Не мога да повярвам. По дяволите, не мога да повярвам!

Дейв ни погледна, свъсил чело.

— Какво стана? Ама вие, хора, изглеждате ужасно… В болница ли съм?

Отворих уста да отговоря, когато той неочаквано се дръпна и седна.

— Там има вампир! Какво…

Дейв най-накрая забеляза кръвта. Боунс също беше покрит с кръв и седеше на няколко метра от нас. Стиснах Дейв за раменете и бързо му заговорих:

— Недей да мърдаш. Гърдите ти не са съвсем заздравели.

— Какво…?

Той огледа тялото си, а после измери с поглед тентата, преди да го спре върху ковчега и накрая върху надгробния камък с името му, изписано върху него.

— Дейв, чуй ме. — Гласът ми бе дрезгав. — Не се плаши от вампира, той няма да те нарани. Нито пък гулът до него. Ти… ти не беше ранен в пещерата в Охайо. Ти беше убит. Това е твоят гроб, а това е ковчегът, в който бе положен през изминалите три месеца. В онзи ден ти умря, но ние… те върнахме обратно.

Той ме зяпна, сякаш съм полудяла и после сърцераздирателна усмивка разцъфна на лицето му.