Читать «Паяжината» онлайн - страница 36

Обикновено пътуването с кола от болницата до Импингтън, където се намираше домът им, бе половин час. Но шосето бе заледено, автомобилите едва се придвижваха по него и Сам стигна до селището в покрайнините на Кеймбридж два пъти по-бавно.

След петдесет и пет минути сви по старателно поддържаната алея „Гладстон“ и проследи номерата на къщите. Най-сетне спря пред двайсет и осми. Всички сгради бяха архитектурни творения от шейсетте, сякаш построени по един и същ проект. Кварталът изглеждаше приятен, но Сам неволно се запита колко ли злоба се таи зад изящните дантелени завеси на прозорците.

Дълго задържа пръста си върху звънеца. Докато чакаше на прага, забеляза как няколко пердета на съседни къщи трепнаха. „Служба за махленски шпионаж“, помисли си тя. След няколко мига вратата се отвори и се показа мистър Викърс. Изглеждаше едновременно доволен и учуден от появата й.

— Доктор Райън, каква изненада. Заповядайте.

Когато Сам влезе в коридора, той извика през отворената врата:

— Една, тук е доктор Райън!

Покани я в хола.

— Влезте, ако обичате. Малко сме неподготвени. Не очаквахме посетители.

Щом я видя, мисис Викърс стана от креслото си. Изглеждаше изтощена и отпаднала.

— Извинете за разтурията, доктор Райън. Не очаквахме…

Сам се усмихна и я успокои:

— Не се тревожете. Изглежда доста по-подредено, отколкото в моето жилище.

Огледа стаята и забеляза снимка на Саймън, поставена върху телевизора. Взе посребрената рамка и видя лъчезарното лице на красиво момче с въздълги руси коси и кристално ясни сини очи. Бе сред приятели, всички усмихнати, изпълнени с радост от живота и младежка увереност.

— Бил е симпатяга.

Мисис Викърс грабна снимката от ръцете й, сякаш се боеше, че ще загуби най-ценното, което притежава.

— Да, беше. Направена е преди няколко години, когато бяха на лагер в Девън. Любимата ни снимка.

Внимателно върна фотографията обратно на мястото й и се съсредоточи върху думите на Сам, която заговори по същество.

— Навярно се досещате защо съм тук.

В очакване, двамата приковаха поглед в нея.

— Мислех да се обадя по телефона, но реших, че е по-добре да ви посетя.

Продължиха да я гледат втренчено, изгаряйки от нетърпение да чуят решението й. Най-сетне Сам го изрече.

— Ще извърша втора медицинска експертиза на Саймън.

Мисис Викърс хвана ръката на съпруга си и силно я стисна.

— О, слава богу, слава богу!

Мистър Викърс, който отчаяно се опитваше да овладее собствените си чувства, прониза Сам с поглед.

— Значи смятате, че в смъртта му има нещо загадъчно?

— Не съм сигурна и не искам да ви давам напразни надежди.

Мъжът продължи да любопитства.

— Тогава защо решихте да го направите?

Сам преглътна с мъка.

— Просто не съм напълно убедена. Имам известни съмнения.

— Какви?

Тя не отвърна. Как би могла да обясни необяснимото?

Мисис Викърс я избави от неудобството.

— Получихме това, което искахме, Дерек. Трябва да бъдем благодарни. — Отново се обърна към Сам. — Кога ще я извършите?