Читать «Паяжината» онлайн - страница 155

Чоки кимна и изчезна в нощта. Адамс се обърна към Сам.

— Можеш да отидеш да прибереш племенника си. Сигурно вече е премръзнал. Ще се видим на паркинга.

Сам кимна и се запъти натам. Адамс извика след нея:

— Понякога си досадна, но без теб нямаше да успеем.

Тя му се усмихна вяло, обърна се и продължи към вира.

Потънала в размисъл за това, че не бе забелязала никакво зло у Андрюс, бързо стигна до мястото. Огледа брега, но не видя племенника си. Не бе особено обезпокоена. Все пак беше тъмно и мъглата се бе сгъстила. Вероятно се бе подслонил под някое дърво и бе невъзможно да бъде забелязан без специалните очила за нощно виждане, с които разполагаха полицейските екипи. Тя извика:

— Рики, Рики, Сам е, къде си?

Все още бе тихо.

— Рики, не е време за глупави шеги. Студено ми е и полицаите ни чакат на паркинга.

Все още не се забелязваше никакво движение, не се чуваше нито звук. Хрумна й, че може би вече се е запътил към паркинга, след като е чул цялата суматоха, и просто са се разминали в тъмното.

Внезапно точно пред нея се чу плясък. Беше прекалено силен, за да е причинен от риба. Приближи се и напрегна зрението си да види какво е. Бяха й необходими няколко секунди, за да свикне с тъмнината, и ясно различи две фигури, които се боричкаха във водата. Докато ги наблюдаваше, усети, че я обзема паника. Въпреки тъмнината, страховете си и непознатия терен, се затича натам. Инстинктивно усещаше, че Рики е в смъртна опасност.

Когато се приближи до силуетите, се убеди, че единият от тях е на младия й племенник. Скоро различи дрехите му. Мъчеше се да се пребори с много по-висок мъж, който явно се опитваше да потопи главата му под водата. Отначало Сам не знаеше какво да прави, но когато стигна до края на брега, решението дойде спонтанно. Хвърли се на гърба на мъжа, плътно обви ръцете и краката си около него и го задърпа с все сила. Най-сетне той загуби равновесие и падна по гръб във водата, но притисна тялото на Сам под повърхността. Въпреки това тя бе твърдо решена да издържи колкото е възможно по-дълго, за да даде възможност на Рики да се освободи и да избяга. Не бе сигурна колко продължи това, но й се стори цяла вечност. Най-накрая, изтощена, бе принудена да пусне противника си и той бързо се измъкна. Сам се мяташе и търсеше нещо, за което да се хване сред тинята и водата и да се добере до повърхността. Когато изплува от тъмната вода, отвори широко уста и дълбоко си пое въздух.

Осъзнавайки в каква голяма опасност се намира все още, тя започна да извива ръката си и да търси непознатия. Преди да има време да погледне назад, усети, че някой притиска главата й обратно към водата. Едва успя да си поеме дълбоко въздух, преди лицето й да достигне до водната повърхност. Ритайки с всички сили, успя да се освободи от ръката, която я бе сграбчила за врата, и отново да подаде глава. Нямаше представа какво е станало с Рики, но поне за миг той не бе главната й грижа. Внезапно дясната й ръка бе извита високо зад гърба и тя отново бе притисната под водата. Този път нямаше как да се измъкне. Сам отчаяно се мяташе, но бе уморена, водата бе студена и чувстваше, че силите я напускат, а въздухът, който бе поела, свършваше.