Читать «Кръвно отмъщение» онлайн - страница 36

— Знам какво си мислите, Александър Борисович — ми каза Лариса, когато общуването на масата се разпадна на малки компании.

Тъй като в момента си мислех откъде да взема назаем сто хиляди, за да подсигуря бъдещата майка с плодове (във вазата на масата сред портокалите се беше разположил разкошен ананас), нейната забележка не можеше да не ме удиви.

— Нима? — казах аз и вежливо се усмихнах.

— Разбира се — отвърна Лара. — Надявахте се да се намерите в царството на аритметическата бездуховност, нали? На лицето ви е изписано разочарование.

— Не гневете Бога, Лара — казах аз. — Вечерта е прекрасна, вашите родители ми харесват, във възторг съм от приятелите ви, а женихът ви е просто прелестен.

Тя се усмихна радостно и разбрах защо така настойчиво ме канеше на рождения си ден. Страстно й се искаше да покаже тази страна от живота си, така далечна от образа, който си бях създал.

— Жена ви също е много приятен човек. С какво се занимава?

— Странно, че не знаете — казах аз. — Музикантка е.

Незабавно възникна идеята за импровизиран концерт и ние махнахме калъфа на рояла, наличието на който би могло да даде представа за размерите на хола им. Ирина започна решително да се дърпа, позовавайки се на липсата на практика, и някой от приятелите на Лара се нагърби с началото на концерта, изпълнявайки много приятна джазова импровизация. Това успокои Ирина и тя седна пред инструмента, за да изсвири някаква своя пиеска в подражание на Шьонберг. Ненавиждах Шьонберг от дън душа, но благовъзпитаната публика се преизпълни с благодарност за приобщаването към атоналните експерименти. След това ме зарадва с изпълнението на потпури върху теми на „Бийтълс“ и даже предизвика аплодисменти, изящно изпълнявайки Шопен. Всичко това се свърза по някакъв странен начин и от обикновена запивка вечерта се превърна в снобско парти.

Серьожа Семенихин все пак се появи, но по-късно, когато пиенето на масата свърши и минахме на чай с различни видове торти. Той също беше свой тук, познаваше се с всички, освен с жена ми и докато се запознаваше с нея, напълно оправда предварителното ми мнение. Усмивката му можеше да служи за образец на жителите от леденото царство. След това, докато пийваше кока-кола, той ми съобщи между другото:

— Александър Борисович, днес бях на „Петровка“, при нашия Дроздов. Имат компютър много по-добър от нашия и пряка връзка с мрежата на МВР.

— И са те пуснали там? — удивих се аз.

— Нали е събота — каза той. — Този Дроздов е направо гений в проникването на недостъпни места.

— Никога не бих си го и помислил — казах аз.

— Напипахме това-онова.

— Е? — попитах аз.

Той спокойно отпи още глътка кола.

— Този „Макаров“ се издирва. Откраднат е при убийството на милиционер в Краснодар преди година и половина.

Не отговорих веднага, осмисляйки информацията. Наоколо гостите се веселяха, свиреше музика, някой танцуваше. Ирина си шушукаше с майката на Лариса, вероятно тя споделяше с нея полузабравения си опит.

— Това ли е всичко?

— Не. С него са убити още четирима души, освен нашите.

Делото потръгна, помислих си аз. Историята започваше в Краснодар и трябваше веднага да отидем там.