Читать «Кръвна връзка» онлайн - страница 3

Видя, че Кърч се връща към железните стъпала, вбити в камъните, след като е приключил със задачата си. Той също мислеше да го последва, когато чу, че сър Стивън го вика. Едва успяваше да различи думите заради силния вятър, но споменът изведнъж се съживи и той изруга силно.

В дъното на чувала му имаше хартиена корона, втвърдена и потъмняла от засъхнала кръв. Халиуел я разгъна, поглеждайки въпросително към главата на Йорк. В торбичка на кръста си имаше шепа тънки пирони, издялкани от суха тръстика. Мърморейки колко е изглупял, той се наведе към главата и закрепи короната върху тъмната коса, като я нагласяше кичур по кичур. Смяташе, че може да се задържи известно време, на завет под кулата, или пък вятърът ще я издуха и понесе над града още преди да е стъпил на твърда земя. Не го интересуваше. Никое от небесните божества не го е грижа дали си носил златна, или пък хартиена корона, не и като си мъртъв. Каквато и да се предполагаше да е обидата, той не я разбираше.

Внимателно се завъртя към стълбата и заслиза по първите стъпала. Щом погледът му се изравни с редицата набучени глави, поспря и ги загледа. Йорк беше добър човек, смел човек, така беше чувал. Солсбъри също. Двамата заедно се бяха борили за трона и бяха загубили всичко. Замисли се как ще разказва на внуците си, че е бил онзи, който е забучил главата на Йорк на градската стена.

За миг като че ли почувства нечие присъствие, дъх във врата си. Вятърът сякаш секна, докато той стоеше, загледан безмълвно в унизените мъже.

— Господ да е с всички вас — прошепна им. — Дано ви прости греховете, ако не сте имали време да го помолите в последния си час. Нека ви приеме при себе си, момчета. Благословени да сте. Амин.

После Халиуел се спусна надолу, отдалечи се от момента на ужасяваща тишина, обратно в неспокойната тълпа и целия ѝ шум, и в студа на зимната нощ.

Първа част

1461 г.

Усмихнатият мъж с нож под наметката.

Джефри Чосър, „Разказът на Рицаря“ —

из „Кентърбърийски разкази“

1.

— Прекаляваш, Бруър! — сряза го Съмърсет и вдигна лице срещу вятъра, яхнал коня си. — „А Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб“, нали така? Columna nubis?, ако си знаеше урока от „Изход“. Черни нишки във въздуха, Бруър! Така Всемогъщият всява ужас сред онези, които биха могли все още да ни се опълчат. И в това няма нищо лошо. — Младият херцог се обърна и погледна през рамо към мръсните коловози, които изникваха зад тях. — Мъжете трябва да са нахранени: в това се състои цялата работа. Какво представляват няколко села сега, след всичко, което сме постигнали? Бих опърлил в черно цялото небе, ако това означаваше, че момчетата ще са добре нахранени. Е? Все едно, в този студ човек би си помислил, че с удоволствие ще приемат един хубав огън.

— И все пак новината ще ни предхожда, милорд — каза Дери Бруър, без да обръща внимание на грубата закачка.

Стараеше се да е любезен, макар че стомахът му сякаш се беше залепил за гръбнака и стържеше от глад. В подобни моменти му липсваше бащата на Съмърсет заради деликатността и разбирането му. Синът беше достатъчно бърз и умен. Но я нямаше дълбочината. На двайсет и пет години Хенри Бофорт притежаваше някаква войнишка самоувереност, която другите обичаха да следват. От него би излязъл чудесен капитан. За жалост, той беше единственият главнокомандващ на армията на кралицата. Имайки това предвид, Дери още веднъж се опита да го убеди.