Читать «Черното слънце» онлайн - страница 22

Огледа заведението. Посетителите бяха обичайната обедна тълпа. Младите двойки се държаха за ръце и се гледаха в очите с погледи, изразяващи хиляди неизказани неща. По-възрастните двойки отдавна нямаха какво да си кажат и мълчаливо гледаха в различни посоки. Родителите се опитваха да контролират децата си. Нямаше нищо обезпокоително.

Хехт пристигна след пет минути. Носеше ботуши с връзки, джинси и евтино кафяво кожено яке, украсено с ципове и джобове с капси и кораво като пластмаса. Изглеждаше като великан в сравнение със сервитьора, който го доведе до масата.

— Закъсня — упрекна го Ренуик и обвинително размаха пръст.

Хехт седна и малко неловко намести дългите си крака под масата. Лицето му беше жестоко и грубовато. Белезникавият белег на дясната му буза разтегляше устата му в постоянна усмивка. Сивите му очи бяха изцъклени и насълзени от студа. Боядисаната му черна коса беше наплескана с гел.

— Наблюдавахме те по целия път от главната порта — каза той. — Реших да ти дам няколко минути да се настаниш. Знам, че обичаш ти да избираш виното.

Ренуик се усмихна и направи знак на сервитьора да напълни чашата на Хехт.

— Е, взе ли я? — Тонът на Ренуик беше безразличен, но Хехт очевидно не се заблуди.

— Не ме обиждай. Нямаше да си тук, ако не знаеше, че съм я взел.

— Може ли да я видя?

— Разбира се.

Хехт свали ципа на якето си и извади къса картонена тръба. Ренуик я грабна от ръцете му, махна пластмасовата капачка, измъкна навито на руло платно и го сложи на коленете си.

— Това ли е?

— Търпение, Йохан — сгълча го Ренуик, макар че му беше трудно да сдържа вълнението си.

Разгъна картината и внимателно разгледа изтърканата и осеяна с дупчици повърхност. Не видя нищо и я обърна от другата страна. Лицето му помръкна. Нищо.

— По дяволите.

— Не знам къде другаде да търся. — Хехт сви рамене. В гласа му прозвуча разочарование. — Тази е шестата, която намерихме, и нито една не е истинската. Или поне ти така твърдиш.

— Какво намекваш?

— Може би, ако знаем какво търсиш, това ще ни помогне да намерим картината, която искаш.

— Уговорката ни не беше такава. Плащам ти да ми носиш картините, това е всичко.

— Вероятно е време да промениш условията.

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Ренуик. Дяволитата усмивка в ъгълчетата на устата на Хехт не му харесваше.

— Евреинът, когото ни каза да държим под око…

— Какво?

— Мъртъв е.

— Мъртъв? — Ренуик се ококори. — Как?

— Убихме го.

— Убили сте го… Кретен! Нямаш представа в какво се забъркваш. Как смееш…

— Не се тревожи — прекъсна го Хехт и му намигна. — Имаме ръката.

Ренуик бавно кимна, после си позволи да се усмихне. Вероятно беше подценил Хехт.

— И сега може би мислиш, че малката ти хитрост ти дава правото на място на главната маса?