Читать «Черното слънце» онлайн - страница 21
Джеймс Твайнинг
Той им даде друга снимка. Том я погледна бегло, сви рамене и я връчи на Арчи.
— Все още очаквам да чуя същността на проблема. — Раздразнението му нарастваше. — Какво общо има с мен този човек?
— Господи! — възкликна Арчи и го погледна стъписано. — Вгледай се по-внимателно кой седи срещу него.
Том погледна снимката и пребледня.
— Това е Хари! — изумено каза той. Усмихнатото безгрижно лице на снимката мигновено отвори старите рани на предателството, които усилено се опитваше да излекува. — Хари Ренуик.
10.
Хари Ренуик плати входната такса за „Глиптотек“ на ъгъла на Титгенсгаде и булевард „Х. К. Андерсен“ и влезе.
По това време беше тихо. Той знаеше, че повечето хора предпочитат да идват по-късно, когато Градините се превръщат в изпълнен със светлина оазис с около сто и петнадесет хиляди запалени крушки през зимните нощи.
Въпреки ранния час обаче повечето атракции работеха. Най-старата, известното сред местните жители Bjergrutschebanen или планинско влакче на ужасите, ревеше в далечината. Писъците на неколцината пътници се разсейваха в студения зимен въздух в облаци от топла пара, както правеха от 1914 година.
Ренуик беше облечен подходящо за студеното време — мека синя кадифена шапка, нахлупена над ушите, жълт копринен шал, увит няколко пъти около врата и чезнещ в гънките на тъмносиньото му палто. Беше забил брадичка във вдигнатата си яка. Виждаха се само носът и очите му — интелигентни, бдителни, студени и безчувствени като снега, засипал дърветата и покривите наоколо.
Спря пред един щанд за сувенири и докато разглеждаше съдържанието му, бръкна в джоба си с дясната си ръка и леко трепна. Отрязаният крайник го болеше от студа, колкото и дебело да го увиваше. Откри каквото търсеше и го посочи на продавачката, а после й даде банкнота от сто датски крони. Тя сложи сувенира в червено пликче, отброи рестото и се усмихна. Той кимна и докосна периферията на шапката си.
Разходи се покрай ледената пързалка и езерото, единствената запазена част от старата крепост на Копенхаген, оцеляла при разрастването на града, и също като „Тиволи“, някога намирала се извън рова и крепостния вал. Стигна до китайския павилион и влезе в топлия ресторант „Дет Кинесиске Тарн“, изтърси снега от обувките си, след това съблече палтото си — остана по тъмносив двуреден костюм — и го даде на гардеробиера, който го поздрави с добре дошъл.
Ренуик беше на петдесет и пет, висок и все още очевидно силен. Държеше раменете и главата си изправени и сковани като на военен парад. Косата му беше побеляла, но бе гъста и буйна. Той обикновено я приглаждаше на една страна. Големите му зелени очи, спотаени под рунтавите вежди, изглеждаха по-младежки от лицето му, което беше леко сбръчкано и увиснало под скулите — годините най-после бяха започнали да му се отразяват.
— Маса за двама. В дъното — каза Ренуик с твърд английски акцент.
— Разбира се, сър. Заповядайте.
Управителят го заведе до една маса и Ренуик избра мястото, откъдето можеше ясно да вижда входа и езерото през прозорците. Поръча си вино и погледна часовника си, рядък златен „Патек Филип“ от 1922 година, който държеше в горния си джоб на тънка златна верижка, закачена на бутониерата на сакото му. Хехт закъсняваше, но от друга страна, Ренуик обикновено подраняваше. Опитът го беше научил да не рискува.
