Читать «Черното слънце» онлайн - страница 19

Мъжът до него обърна глава назад и кимна.

— Казвам се Уилям Търнбул.

Тонът му беше нетърпелив. Той протегна ръка, но нито Том, нито Арчи му обърнаха внимание — продължиха да го гледат с непроницаеми изражения. Господин Търнбул беше висок и пълен и вероятно тежеше стотина килограма, но не беше мускулест. Изглеждаше млад, може би тридесетинагодишен, и беше с джинси и риза с разкопчана яка, под която се виждаха тлъстини.

— Съжалявам за преди малко. — Той махна неопределено към пазара. — Реших, че няма да дойдете, ако ви помоля учтиво, така че взех подкрепления. Не очаквах, че…

— Нека отгатна — ядосано го прекъсна Том. — Извършен е обир и си мислиш, че може да знаем нещо по въпроса. Така ли е? Колко пъти трябва да ви казвам, че не знаем нищо и че дори да знаем, няма да ви кажем?

— Няма нищо общо с обирите — без да се усмихва, отвърна Търнбул. — И не съм от полицията.

— Специални части, Интерпол, Моторизиран полицейски отряд, Столична полиция — каза Арчи и сви рамене. — Както и да искате да се наричате, отговорът пак ще е същият. И това е полицейски произвол. Чисти сме и вие го знаете много добре.

— Работя за Министерството на външните работи. — Търнбул им показа служебната си карта.

— Министерството на външните работи? — недоверчиво попита Арчи. — Това е нещо ново.

— Не съвсем — каза Том. — Той е шпионин.

Търнбул се усмихна.

— Предпочитаме да ни наричат разузнавачи от службите. В моя случай Шеста.

Кърк знаеше, че така посветените наричат МИ6, която се занимаваше предимно с международни заплахи за националната сигурност, докато МИ5 разследваше заплахи за страната. Том не искаше да се замесва с никоя от тях. Не пак. Нямаше никакво желание. Беше работил пет години в ЦРУ, беше видял как действат и бе оцелял само за да съжалява сега.

— Какво искате?

— Помощ — спокойно отговори Търнбул.

Колата намали и спря на кръстовище с червен светофар.

Арчи се изсмя.

— Каква помощ? — тихо попита Кърк. Реши да поддържа разговора, докато не разбере за какво става дума.

— Каквато пожелаете да ни окажете.

— Това е лесно. Никаква — заяви Том и Арчи кимна. — Освен ако няма убедителна причина да го направим. — Знаеше, че хората като Търнбул никога не предприемат някакъв ход, ако нямат интерес или изгода. Важното беше да го накара да изплюе камъчето.

— Няма причина — усмихна се Търнбул. — Няма заплахи, няма фалшиви сделки. Няма „услужи ми и аз ще ти услужа“. Ако ще ни помогнете, това ще е защото след като ви разкажа каквото знам, сами ще искате да го направите.

— Хайде, Том, не е нужно да слушаме тези тъпотии. Те нямат нищо общо с нас. Да се махаме — каза Арчи.

Но Кърк се колебаеше. Нещо в гласа на Търнбул възбуди любопитството му, макар да знаеше, че Арчи вероятно има право.

— Искам да го изслушам.

Светофарът светна зелено и автомобилът потегли.

— Добре.

Търнбул разкопча предпазния колан и се обърна към тях. Лицето му беше безизразно и без отличителни черти, скулите — заоблени и месести, а брадичката — заострена на върха и сякаш потъваше направо във врата. Кафявите му очи бяха малки и разположени близо едно до друго, а дългата му коса беше разделена на два зализани кичура по средата на главата и падаше като завеси от двете страни на лицето му. Той я прибра зад ушите си.