Читать «Черното слънце» онлайн - страница 17

— Ясно. — Виджиано кимна.

— Двата екипа за спасяване на заложници ще влязат отпред и отзад. Въз основа на строителния план изчислихме, че ще обезопасим главната сграда до три минути. После всичко е в наши ръце.

— Добре — каза Виджиано, щом Васкес седна. — Но хората ти да чакат, докато не започнат да стрелят по тях. Първият изстрел трябва да е на нарушителите.

— Какво?! — възкликна Васкес невярващо. — Искаш някое от момчетата ми да падне и чак тогава да отвърнем на огъня? Няма да ги изпратя на заколение.

— Знам, че не е приятно, но ще го направим така.

— Защо, по дяволите?

— Имаш папка. — Виджиано посочи кафявите папки пред всеки присъстващ: в тях имаше снимки и подробности за всички във фермата. — Там има цели семейства. Жени, деца. Просто чукаме учтиво на вратата и молим да ни пуснат да влезем. Ако проличи, че това е нещо повече от обикновена операция за сигурност, ще се оттеглим. В момента ФБР не може да си позволи тежка ситуация със заложници. Пък ако стане напечено, военните ще ни вземат случая. Винаги го правят.

Васкес се намръщи, но кимна.

— Ясно.

— Добре тогава. — Виджиано удари по масата. — Да действаме.

8.

Пазарът „Бъро“, Саутуърк, Лондон

5-и януари — 14:47

— Следят ни? Сигурен ли си? — попита Арчи.

— Анцуг, кожено яке и бели маратонки. Преди пет минути го забелязах да ни поглежда. Видях отражението му в страничното огледало на микробуса на трийсетина метра зад нас.

— Близо сме до колата. Да бягаме.

Том проследи погледа му и видя колата — беше паркирана на двайсетина метра пред тях. Арчи си я беше купил наскоро и макар да знаеше, че първото правило в престъпния свят е да не привличаш ненужно внимание, като се простираш далеч отвъд чергата си, автомобилът беше нехарактерна за него глезотия.

Колата, разбира се, беше произведена в Англия, въпреки че собственикът й беше американец. Арчи не вярваше на немските и още по-малко на японските автомобили. Обичаше си колата и когато даде чека, насъбралите се двадесет години задръжки на прахосничество бяха разчупени с един-единствен катарзисен замах на писалката му.

— Съмнявам се, че е сам.

— По дяволите! — изруга Арчи. На гумата в яркожълто блестеше сива метална скоба. — Заключили са ме!

Той ускори крачка, но Кърк го дръпна за ръката, огледа се и инстинктивно разбра, че нещо не е наред. Първо: мъжът, който ги следеше от пазара. Второ: уличният метач със съвсем нови обувки, който се приближаваше към тях. Трето: микробусът с тъмни стъкла, спрял зад заключената със скоба кола на Арчи. Беше като по учебник.

— Кофти — прошепна Кърк.

— И аз ги виждам. Какво ще правим?

— Изчезваме. Веднага!

В същия миг задната врата на микробуса се отвори и оттам изскочиха трима мъже. Метачът хвърли метлата и извади пистолет. Зад тях се чуха тежки, бързо приближаващи се стъпки.

Арчи хукна наляво, а Том побягна надясно по някаква уличка, която за жалост свършваше пред телена ограда. Той се вкопчи в мрежата, задраска с обуща по малките метални ромбове, за да намери опора, и се закатери. Оградата се люлееше опасно. Кърк се вкопчи в горния й край и тъкмо да се прехвърли от другата страна, някой го стисна за левия глезен.