Читать «Позор» онлайн - страница 6

След това я избягва, внимава да не се мярка в стаите, в които тя работи. В отговор тя го гледа оскърбено, после престава да го забелязва.

Трябва да се откаже, да се оттегли от играта. Интересно на каква възраст се е самокастрирал Ориген? Не е най-елегантното решение, но старостта изобщо не е елегантна. Ако не друго, разчистваш си живота, за да насочиш мислите си към истинската задача на старостта: подготовка за смъртта.

Дали да не се обърне към лекар и да поиска? Трябва да е проста операция, нали я извършват всеки ден на животни и на животните нищо не им става; ако не се смята неизрязаната печал. Отрязват го, отделят го: с местна упойка и сигурна ръка и с минимална невъзмутимост човек може да си го извърши сам, по учебника. Мъж, седнал на стол, се кастрира: грозна гледка, но от друга страна, не по-грозна от гледката на същия този мъж, пъхтящ върху женско тяло.

Остава Сорая: трябва да затвори тази глава. Вместо това плаща на детективска агенция да я издири. След няколко дни научава истинското й име, адреса й, телефонния й номер. Обажда й се в девет сутринта, когато знае, че съпругът и децата са излезли.

— Сорая? На телефона е Давид. Как си? Кога ще те видя отново?

Дълга тишина предшества нейния отговор.

— Не ви познавам. Притеснявате ме в собствения ми дом. Настоявам никога вече да не ми телефонирате, никога.

„Настоявам!“ Иска да каже: „Заповядвам.“ Острият й тон го изненадва: дотогава нищо не го е загатнало. От друга страна, какво би трябвало да очаква хищникът, нахлул в лисичата бърлога, дома на нейните рожби?

Затваря телефона. Обзема го слаба завист към съпруга, когото не е виждал изобщо.

Втора глава

Без четвъртъчните епизоди седмицата е безлична, като пустиня. Има дни, в които не знае какво да прави със себе си.

Заседява се в университетската библиотека, чете каквото намери върху по-широкия кръг от Байроновите приятели, води записки, които вече запълват две дебели папки. Приятна му е тишината в читалнята в късния следобед, приятно му е да се връща у дома си пеш: бръснещият зимен вятър, мокрите, блещукащи улици.

Една петъчна вечер, връщайки се по дългия път през старите градини на колежа, забелязва пред себе си една от своите студентки. Името й е Мелани Изаакс, посещава неговите лекции за романтиците. Не е най-добрата му студентка, но не е и най-лошата — достатъчно умна, но недостатъчно заинтересувана.

Тя влачи крака; той скоро я настига.

— Здрасти — казва й.

Тя му се усмихва в отговор, тръсвайки глава, усмивката й е по-скоро лукава, отколкото свенлива. Невисока, тънка, високо подстригана, тъмнокоса; широки, почти китайски скули, големи тъмни очи. Винаги се облича крещящо: днес носи кафяв минижуп с бежов пуловер и черен чорапогащник; златната тока на колана подхожда на златните топчета в ушите й.

Той я харесва — нищо изненадващо, защото не минава и семестър, без той да хлътне по една или друга от студентките си. Кейптаун: град, известен с хубостта си, с хубавиците си.